5 830 думи
English original here
Бележка на редактора:
Като възпоменание по повод смъртта на Езра Паунд на 1-ви ноември, 1972 г., ние публикуваме глава 7 от “Artists of the Right: Resisting Decadence“ на Кери Болтън, публикувана от Counter-Currents.
“Роб е този, който чака някой друг да го освободи.”—Езра Паунд[1]
Езра Луумис Паунд, 1885–1972 г., провъзгласен за “основоположник и двигател на модерната английска поезия.“[2] е роден в пограничен град в Айдахо, син на помощник-изпитател и внук на конгресмен.
Той се записва в Университета в Пенсилвания през 1901 г. и през 1906 г. завършва магистърска степен. Той вече е започнал работа по своя magnum opus, “The Cantos“. Страстен читател на англосаксонска, антична и средновековна литература, Паунд продължава следдипломна работа върху средновековните провансалски трубадури.
Изследователя и биограф на Паунд Ноел Сток ще напише, че Паунд, когато открива трудовете на Данте и трубадурите, “иска да създаде средство за влизане в Средновековието, за да върне присъствието му в настоящето,“[3] бидейки скептичен относно пътя на “прогреса“ от ранна възраст.
През 1908 г. Паунд посещава Венеция. Там той плаща $8.00 за отпечатването на първия си том поезия, “A Lume Spento“ (Угаснала светлина).
След това, Паунд отива в Лондон, за да се срещне с У. Б. Йейтс и да се превърне във водеща фигура в Понеделнишкия вечерен кръг на Йейтс, работейки за кратко, като негов секретар. Той бързо придобива признание в Лондон, с публикуването през 1909 г. на поемата “Personae“ (Персона), която предизвиква “малко, но реално вълнение“.[4] Той влиза във връзка с “The English Review“, което публикува трудовете на Д. Х. Лорънс и автора, критик и художник, Уиндъм Люис. През 1911 г., Паунд стартира своята кампания за иновативно писане в “The New Age“, под редакцията на гилдийния социалист А. Р. Ораж. За Паунд, новата поезия на века ще бъде “сурова, директна, свободна от емоционални отклонения“. По отношение на връзката между Паунд и Т. С. Елиът, друг “десничар“[5], Сток пише:
“Революцията “Паунд-Елиът“ е завръщане към миналото, с цел да се подновят връзките, свързващи миналото и настоящето, но тя също осигурява нови средства за напредък, които не са били достъпни в толкова ясна форма в никоя предходна епоха.“[6]
През следващата година, Паунд открива имажинисткото движение в литературата. Още тогава, той вече спомага стартирането на кариерите на Уилиям Карлос Уилямс, Т. С. Елиът, Ърнест Хемингуей и Джеймс Джойс. Той вече е и ментор на Йейтс, по-стар от Паунд с 20 години, който се радва на световно признание.
През 1914 г. Паунд стартира вортицисткото движение и въпреки, че Джовани Чанци настоява, че футуризмът на Филипо Томазо Маринети оказва голямо влияние върху основаването на вортицизма, футуризмът предоставя динамиката, необходима за преминаването отвъд имажинизма,[7] английските вортицисти скоро скъсват с Маринети и настъпват чести вражди между двете движения.[8] Както Чанци заключава: “Паунд е толкова дълбоко потопен в миналото, че не може да приветства известния antipasséism на футуристите.“ [9]
Началният тласък на вортицизма идва от авангардния скулптор Анри Готие-Бжешка. С Уиндам Люис и други, той започва издаването на списание “Blast“.Това също е годината на световната война, която взема живота и на много вортицисти, като сред загиналите във Великата война е Готие-Бжешка. Паунд поглежда назад, по време на военновременно радиообръщение от Италия, към вортицисткото движение, като опит за “възстановяване“ в отговор на “кризата на, а не в системата…“ Но Англия е “твърде грохнала, за да може да възприеме лекарството.“[10]
Вортицизмът е за Паунд, първия голям опит в революционното пропагандиране и първата кауза, която го поставя извън ортодоксията. Това също е последният опит на Паунд да “участва в средите на изкуството, преди да се оттегли в индивидуалистична позиция…“[11]
Демокрацията и раждането на масовия човек
Паунд разглежда търгашеството, като сила осуетяваща реализацията на неговия артистично-политически идеал. Мнозина от неговия антураж и извън него, включително Йейтс и Люис, считат възхода на материализма, демокрацията и масите за пагубни за изкуствата, така както вестниците и булевардните романи заместват литературата и масовият пазар погубва културните изразни средства. Паунд вижда творците или това, което ние можем да наречем “стратата, носител на културата“, като класа на по-високо ниво от масовия човешки поток, който режимът на демократичната епоха е свел до “маса тъпанари“, “паплач“, чиято компенсираща черта е да бъде “боклука и торта“ от които израства “дървото на изкуствата.“[12]
Бунтът против масите (против “бунта на масите“) в този епохален момент става “важен лингвистичен проект сред интелектуалците.“[13] Вирджиния Улф описва “това анонимно чудовище, Човека на улицата“, като “огромно, лишено от черти, почти безформено желе човешка материя, понякога залитащо по този или онзи път, когато някакъв инстинкт на омраза, отмъщение или възхита се надига под него. “[14] За това, мнозина представители на културния елит търсят контрареволюция в завръщането на аристократичните общества или виждат модерна алтернатива във фашизма.
Паунд счита за дълг на стратата на носителите на културата да управляват, дори диктаторски, за да гарантират, че изкуствата няма да затънат в посредствеността под натиска на бизнеса да продава “културата“, като още една стока на пазара.[15] Пишейки в “The Egoist“ през 1914, Паунд заявява:
“Творецът вече не изпитва вяра или съмнение, че масата, полуобразованото ухилено цяло… не може по никакъв начин да сподели неговите удоволствия… Аристокрацията на изкуствата е готова отново за своята служба. Модерната цивилизация е родила раса с мозък колкото на заек и ние, които сме наследниците на знахарите и вудото, ние творците, които толкова дълго сме били мразени, ще поемем властта.“[16]
Социалният кредит
Паунд прегръща икономическата теория на социалния кредит на майор К. Х. Дъглас, който Паунд среща през 1917 г.,[17] популяризирана от А. Р. Ораж в “The English Review” и “The New Age”. Не само, че Ораж е гилдиен социалист, но той е водещ ментор на млади творци, някои от които разбират нуждата от нова икономическа система, за да изразят своите притеснения от кризата в културата, заплашена от индустриализацията и плутокрацията. Т. С. Елиът представя въпроса убедително: “всяка голяма промяна към по-добро, означава духовна революция [и] това, че никоя духовна революция не е от полза, освен ако нямаш практическа икономическа система.“[18]
Подкрепата на Ораж към монетарната теория на Дъглас има особено плодотворно влияние върху Паунд. Ораж е главният защитник на гилдийния социализъм и неговите списания са считани за едни от водещите социалистически издания през периода, но дори името “социален кредит“, което е най-често представяно от враговете му, като “антисемитско“ и криптонацистко,[19] е създадено не от Дъглас, а от Ораж.[20] Защитата на Ораж на гилдийния социализъм, чийто корени са в английската традиция, а не в чужди теории, би била приветствана от определени традиционалисти, като алтернатива на марксизма и капитализма, обединени в своя материализъм.
Чрез подчиняването на парите на обществените интереси, властта на банкерите няма да се превърне в неограничена – парите ще станат слуга на обществото, а не господар. Парите или по-точно кредита, ще бъдат смазката на търговията, средство за обмен на стоки и услуги, а не стока, която позволява печалбата. Следователно корумпиращото влияние на властта на парите върху културата и работата ще бъде елиминирано.
През 30-те и 40-те години на XX в., Паунд пише серия брошури по икономика, “Парични брошури по ₤,” ясно описвайки икономическата теория и история.
“Социален кредит: Влияние”[22] Във въведението, Паунд обявява, че “Никой не може да разбере историята без да разбере икономиката. Историята на Рим на Гибън е безсмислена бъркотия, докато човек не прочете Дъглас.”[23]
Паунд отбелязва основите на икономическия реализъм: това е “държавата да има кредит” и въпреки, че мечът може да те защити от външна инвазия, той не може да те защити от робството на лихварството, за което Паунд пише: “Лихварството и содомията, Църквата заклеймява заедно, поставяйки в един и същи ад, поради причината, че и двете са против естествения прираст.“[24]
Той заявява, че истината за “принципите на почтеното емитиране на пари“ се среща в различни исторически периоди, но бива забравяна (или целенасочено заличавана), посочвайки исторически примери, за това, как валутата се емитира без оглед на държавния дълг. Марко Поло например, вижда, че “подпечатаните банкноти на Кублай Хан“ “не струват нищо на хана“, да субсидира държавата.[25]
Шумно обявеният “Нов договор“ (New Deal)* в родината на Паунд, от друга страна, демонстрира липса на разбиране на “основните взаимозависимости между валутната, финансова и кредитна система за нуждите и покупателната способност на целия народ.“[26]
Паунд отбелязва това, което би следвало да бъде очевидно за всички, а именно, че парите – или по-точно кредита[27] – трябва да служи, като метод за обмен на стоки и услуги и че “парите не са стока.”[28] Той пише:
Четири неща са задължителни в една модерна или цивилизована икономическа система:
- работника; 2. продукта; 3.средствата за транспорт; и 4. монетарния носител.
“Неадекватната монетаризация прави “недостъпни острови“ от полетата, намиращи се в съседство. Тя издига бариери между градината и фабриката.”[29]
“Причината да има земеделието е хората да бъдат нахранени. Причината за тъкането на плат е да бъдат облечени. Функцията на паричната система е стоките да бъдат взети от едно място и занесени на хората, които имат нужда от тях…“[30]
“Парите се разглеждат не просто като стока, а им се дава предимство пред всички останали стоки. Това е груба несправедливост. Свободните мъже не биха го толерирали дори за час, ако го разбираха.“[31]
След това, Паунд посочва феномен от Голямата депресия, който олицетворявакриминалния характер на икономическата система: феномена “бедност насред изобилие”, през 1930 г., пример за който е унищожаването през 30-те години на месо и посеви с държавна заповед – докато хората умират от глад – тъй като хората нямат средства, с които да закупят храната. Човек може да се запита, дали това е по-малко криминален акт от планирания глад в СССР с целкулаците да бъдат унищожени, като класа. Паунд пише икономиката на “Новия договор“, която е трябвало да подсигури социалната справедливост при управлението на Рузвелт: “Ако американското правителство ПРИТЕЖАВА достатъчно посеви, за да нареди тяхното унищожаване, то притежава достатъчно и за да нареди доставката им.“[32]
Фашизъм
Паунд счита, че Фашистка Италия частично е постигнала целите на социалния кредит – властта на банкерите над политиката и културата да бъде прекратена и пише:
“Това няма да удовлетвори дъгласистите, нито пък смятам, че кредитните предложения на Дъглас могат окончателно да бъдат отхвърлени или опровергани, но предвид потенциала за интелигентност против предразсъдъците в година XI от фашистката ера, коя друга форма на управление е достигнала по-далеч или показва дори близко ниво на интерес или загриженост към работниците?“[33]
Той също разглежда фашизма, като кулминация на античната традиция, продължена от личността на Мусолини, Хитлер[34] и водача на Британския фашистки съюз, сър Освалд Мозли.
Паунд изучава доктрината на етнолога Лео Фробениус през 20-те години,[35] която предлага мистична интерпретация на расата и са повлияли Освалд Шпенглер. Културите са продукт на расите и всяка раса има собствена душа илиpaideuma, на която твореца е пазител. В Мусолини, Паунд вижда не само държавника, който е свалил властта на парите, но също някой, който е върнал културата в центъра на политиката. Той казва: “Мусолини е казал на народа си, че поезията е от държавна необходимост и това е израз на по-високо ниво на цивилизованост от това на Лондон или Вашингтон.“[36] В “Джеферсън и/или Мусолини“ (Jefferson and/or Mussolini), Паунд обяснява:
”Не вярвам, че оценката на Мусолини може да бъде достоверна, освен ако тя не започва от неговата съзидателна страст. Възприемете го, като artifex и всичко останало си идва на мястото. Възприемете го, като всичко друго, само не и творец и вие ще се изгубите в противоречия…”[37]
“…Фашистката революция е ЗА съхраняването на определени свободи и ЗА поддържането на определено ниво на култура, определени стандарти на живот…“[38]
В “Social Credit: An Impact” (Социалният кредит. Влияние),публикувана през същата година, Паунд пише за фашизма във връзка с икономическата реформа:
“Фашизмът спаси Италия, а спасяването на Италия е равностойно на спасяването на част от Европа, но извън Италия, никой не е виждал никакъв фашизъм, само пародии и грозни фалшификати. Седемнадесет години Дъглас работи за построяването на нова Англия и просвещението на бившите и все още неотделили се колонии. Корпоративната държава[39] е създала представително тяло, което трябва да функционира в епохата на сложната техника, по-добре, отколкото старото представителство на земеделските райони.”[40]
Паунд вижда както в Италия, така и Япония, опит за отхвърляне на лихварската система, пишейки: “Япония и Италия, две наистина будни и дейни нации едновременно прилагат елементи от анализа на Дъглас и въвеждат частично неговия метод в практиката си…“[41]
“…Горното не означава, че Италия е възприела “социалния кредит“. Нито пък аз искам, англичанин да яде макарони и да пее неаполитански любовни песни. Не означава и не следва да се разбира, така сякаш англичаните са просто твърде глупави и за това изостават от Италия, западните Американски щати и Британските доминиони…”[42]
“Що се отнася до вашите “демократични принципи,“ следващите десет години ще покажат дали вашия отпаднал и некадърен парламент “представя“ волята на английския народ поне на половина толкова ефективно, колкото италианския Съвет на гилдиите, където хората са, поне що се отнася до програма, представени от хора от собствения им бранш.“[43]
Интересно е че Паунд споменава Япония, като страна въвела някои от методите на Дъглас в своята икономика, имайки предвид познаването на японската икономическа система, тя е дори по-трудноразбираема за повечето хора, от тези на Фашистка Италия или Национал-социалистическа Германия.[44]
Дъглас прави обиколка на Япония през 1929 г., където също като в обиколката си на Нова Зеландия, получава ентусиазиран прием. Трудовете на Дъглас се публикуват в Япония повече, отколкото в която и да било друга държава. През 1932 г., Имперската банка става изцяло държавна банка, а през 1942 г., Японската Правна банка бива учредена, по модела на германския закон за Райхсбанк от 1939 г.[45]
През 1924 г. Паунд усяда в Италия, заедно с жена си, Дороти “за да премахне от себе си умъртвяващото влияние на масовия човек на XX в.“[46] През 1933 г. среща Мусолини.[47] Той също става постоянен сътрудник на периодичните издания на Британския фашистки съюз на Мозли,[48] като първо пише на Мозли през 1934 г., а след това се среща с него през 1936 г.,[49] като последният си спомня, че Паунд е “точно обратното на това, което очаквах от обърканата гениалност на неговата поезия“
Пишейки в списанието “BUF Quarterly“ на Мозли, Паунд обявява, че Рузвелт и неговите еврейски съветници са предали Американската революция.[51] Това е тема, към която той се връща по-обстойно през войната: Американската революция от 1776 г. е бунт против контрола на Английската банка над паричната система на американските колонии. В своя дневник, Бенджамин Франклин заявява, че колонистите, спокойно биха понесли данъка върху чая. Те издават своя собствени колониални купони. Това довежда до прираст, при снабдяване с кредити, независимо от частната банкова система. Английската банка се намесва, с цел да принуди колониите да премахнат купоните, при ниво на девалвация, което предизвиква депресия и безработица. Колониите се надигат. Но хора, като Александър Хамилтън гарантират, че независима Америка, скоро отново ще бъде поданик на класическата финансова система, под контрола на частното банкиране. Линкълн опитва да окаже съпротива на банкерите, по същия начин емитира известните си “линкълнови зеленогръбки“[52].
Паунд отбелязва, че Мусолини извършва банкова реформа през 1935 г. и ненавижда липсата на познаване и разбиране по света за това, какво Италия всъщност постига. Конституцията на САЩ предвижда същата кредитна система, давайки на правителството прерогатива да създава и емитира собствената си валута и кредити. Паунд вижда паралели между Фашистка Италия и типа икономическа система търсена от някои американски политици, като например Джеферсън и Джаксън. Войната се води в интерес на лихварството:
“Тази война не беше предизвикана от капризите на Мусолини или Хитлер. Тази война е част от светската война между лихвари и селяни, между лихвокрацията и всеки, който извършва честна работа през деня, със своя собствен мозък или ръце.“[53]
В Британския фашистки съюз, Паунд открива привлекателно място за собствените си теории. Докато политиката на “държавния кредит“, защитавана от фашистите и национал-социалистите и действително от Паунд, не е в синхрон с класиците на социалния кредит.[54] Противопоставянето на лихварството е основен елемент от британския фашизъм, както и от фашизма в повечето държави.
“Директорът по политиката“ на Британския фашистки съюз, Александър Рейвън Томсън, икономист, който получава образование в Шотландия, Германия и САЩ,[55] обяснява, че “Фашисткото правителство ще емитира нова валута и кредити директно, без лихва…“[56]
Само силна държава може да пречупи контрола на лихварите, обяснява Томсън в пореден политически памфлет, където отбелязва, че от “национализацията“ на Английската банка, сама по себе си, ще има малко полза, тъй като банката ще си остане част от международната финансова система, както и множество други централни банки, които просто служат, като средство, чрез което държавата продължава да взема заеми от международните финанси. Следователно, фашисткото управление взима “контрола над валутата, от ръцете на финансовите тирани“, базирайки даването на кредит върху нуждите от продукция и потребление.[57]
У. К. А. Дж. Чеймбър-Хънтър[58] защитава социалния кредит, като средство, чрез което Британският фашистки съюз трябва да въведе нова финансова система на мястото на лихварството.[59] Томсън заявява, че социалния кредит “заслужава да бъде обмислен“, но неговите последователи не успяват да разберат, че единствено силният авторитет може да “свали настоящата финансова диктатура. “[60] Създателката на женската организация на Британския фашистки съюз, Ан Брок Григс, отбелязва страданието на майките и децата, причинено от финансовата система, поради липсата на покупателна възможност за основни продукти, като мляко, от които има в изобилие.[61] Хенри Слейби проследява дългата традиция на Църквата да заклеймява лихварството и да защитава принципа на “справедлива цена“, също позовавайки се на Дъглас и заявява, че вината е в системата, която позволява на банкерите да създават кредит “от нищото, само с вписването му в тефтера“. Той отбелязва, че “Мартенските закони за банкирането“ от 1936 г. в Италия позволяват държавата да издава кредит, не лихваря.[62]
Изглежда логично, че Паунд е счел Британския фашистки съюз, за най-войнственото средство, чрез което лихварите да бъдат свалени от власт и да се установи справедлива социална система, заедно с примерите от Германия и Италия, които са въвели мерки в тази насока. Поради това, той пише през 1939 г.: “ЛИХВАРСТВОТО е световен тумор, който единствено хирургическия нож на фашизма може да изреже от живота на нациите.”[63]
Песен XLV на Паунд, “With Usura” (“С лихва“) е особено ярко представяне на социалната зараза, която лихварската система представлява за творческите елементи. Той добавя бележка на края, в която дефинира лихварството, като “такса за използването на покупателна способност, налагана без оглед на продукцията: често без оглед дори на възможностите за продукция.“
With usura . . .
no picture is made to endure nor to live with
but it is made to sell and to sell quickly
with usura, sin against nature,
is thy bread ever more of stale rags
is thy bread dry as paper, . . .
and no man can find site for his dwelling.
Stone cutter is kept from his stone
weaver is kept from his loom
WITH USURA
wool comes not to market
sheep bringeth no gain with usura . . .
Usura rusteth the chisel
It rusteth the craft and the craftsman
It gnaweth the thread in the loom . . .
Usura slayeth the child in the womb
It stayeth the young man’s courting
It hath brought palsey to bed, lyeth
between the young bride and her bridegroom
CONTRA NATURAM
They have brought whores to Eleusis
Corpses are set to banquet
at behest of usura.[64]
“With Usura” точно отразява позицията на Паунд, че финансовата система отрича културното наследство и творческия потенциал на народа, създава бедност насред излишъка и се проваля, като механизъм за обмен на производственото и културно наследство, превръщайки кредита в стока, вместо в средство за обмен. Творчеството или не успява да достигне своята дестинация или е мъртвородено. Ние можем чрез тази поема, в частност, да разберем, защо Паунд вижда проблем в това банкирането и кредита да бъдат решаващия въпрос за твореца.
Затворен в клетка
От края на 30-те, Паунд гледа одобрително на икономическата система създадена от режима на Хитлер и счита оста Рим-Берлин за “първата сериозна атака срещу лихварството, от времето на Линкълн“. Няколко години след като говори за “истеричното крещене на Хитлер“[65], по това време вече наясно с войната, която се подготвя против Германия, Паунд цитира “Моята борба“ по отношение на лихварството:
“Борбата против интернационалния финансов и кредитен капитал е най-важната точка от национал-социалистическата програма: борбата на германската нация за нейната независимост и свобода.”[66]
През април 1939 Паунд отива в САЩ, за да се опита да събере подкрепа против влизането на Америка във войната, която той вижда да доближава Германия. Той казва на Арчибалд Маклийш[67] по време на интервю за “Atlantic Monthly“, че не е дошъл до Щатите за да говори за литература, а да убеди своите сънародници, да стоят настрана от всеки европейски пожар, с надеждата, че ако войната не може да бъде избегната, то поне може да бъде ограничена.[68]
През 1940 г., след като се е върнал от Италия, Паунд предлага своите услуги, като радиоговорител. Радиопредаването наричащо се “Часът на Америка“, започва през януари, 1941 г.[69]
През юли, 1943 г., Мусолини е свален от власт, а Паунд е обвинен в измяна от висшия съд на окръг Колумбия, заедно със седем американци, които предават по радиото в полза на Германия. Хемингуей, притеснен за съдбата на стария му ментор след войната, предлага, като възможност да се пледира за “невменяемост“[70] и на тази идея се хващат някои от неговите приятели от литературните среди, придобили добри правителствени постове.[71] Други среди оказват натиск за смъртна присъда.
По време на американската инвазия, Паунд потегля към Република Сало, последният бастион на фашизма, където пише поток статии, най-вече върху икономическата реформа и през декември, 1943 г., подновява своите радиопредавания.
Мусолини бива убит на 28-и април, 1945. На 2-и май, Паунд е изведен от дома се от италианските партизани, след неуспешен опит да се предаде на американските части. Поставяйки книга на Конфуций в джоба си, той отива с партизаните, очаквайки да бъде обесен, тъй като кръвната вражда против поддръжниците на Мусолини е в разгара си.[72] Вместо това, той завършва в американски лагер в Пиза, предназначен за най-злите военнопрестъпници. Паунд е заключен в гола желязна клетка на и оставен на непоносимата жега, той спи на бетонния под, ярко осветен през нощта. Това е клетката за горили, както Паунд ще я нарече по-късно. “Ескуайр“ коментира:”Прахта и светлината скоро станаха непоносими; той силно се изтощи физически; изгуби паметта си и накрая се строполи.”[73]
Той е прехвърлен в лазарет, където живее в малка палатка. “Въпреки това изключително изпитание, бодрият дух на Паунд скоро се връща и той започва да пише нови песни.“[74]
През ноември, 1945 г. той лети до Вашингтон затворен в клетка. Когато Хемингуей и др. планират да обявят Паунд за “луд“, за да избегне обвинения в измяна, начинът по който е третиран, в действителност го довежда до психически и физически срив и когато достига Вашингтон, неговия адвокат, Джулиан Корнел, описва Паунд в “почти отчайващо състояние“.[75] На 21-ви декември той е изпратен в лудницата Св. Елизабет. Отново, условията са ужасни. Отделението е за опасно луди и “вони на пот и орина.“ Той живее в страх от другите пациенти. На 13 февруари, 1946 г., на официалното разглеждане е обявен за невменяем и задържан в Св. Елизабет за единадесет години. [76] Тук неговата литературна дейност продължава, като той превежда 300 традиционни китайски поеми, публикувани от издателството на Харвардския университет през 1954 г.[77] Той получава приза Болинген за поезия през 1949 г. за “Пизанските песни“, което предизвиква скандал, в резултат на обвинения в “фашистка инфилтрация“, но научният интерес към Паунд се увеличава силно.[78] Други се опитват да го изпратят в забвение.[79]
През 1958 г., обвинението в предателство е отхвърлено, след години на агитация за освобождаването му от влиятелни приятели, като Елиът, Маклийш, Робърт Фрост, конгресмена Ъшър Л. Бърдик,[80] и дори секретаря на ОН, генерал Даг Хамарскьолд, който поддържа кореспонденция с Паунд и е сред поддръжниците на номинацията на Паунд за Нобелова награда за литература.[81]
През цялото изпитание, Паунд поддържа своите политически убеждения, като сред посетителите на Св. Елизабет, търсещи мъдростта на “Дядо“ е Джон Каспър, разпален млад интелектуалец и почитател на поезията на Паунд, който става известен с обиколките си на Юг, в защита на сегрегацията. Каспър се вижда с Паунд често и поддържа кореспонденция седмично. Каспър става протеже на Паунд. Той установява дясна книжарница и издателството “Поредицата Квадратни долари“ под ръководството на Паунд. [82]
Когато Паунд бива освободен след тринадесет годишно затвор, единадесет от които в лудница, журналистите, които го интервюират заключават, че Паунд, макар и ексцентричен, не дава индикации за лудост.[83]
На 30 юни, 1958 г., Паунд отплава за Италия. Когато достига Неапол, поздравява журналистите с фашисткия поздрав и обявява, че “цяла Америка е лудница.“[84] Той продължава с “Песните” и продължава да поддържа контакт с политици, като Каспър и Мозли. Той продължава дръзко да се противопоставя на американската система по време на интервюта, въпреки протестите на американските дипломати до италианското правителство.
През 1951 г. Питър Ръсел, лондонски издател, препечатва много от памфлетите на Паунд, на икономическа тема, които, както той заявява са “важни за разбирането на големия поетичен труд [на Паунд], “Песните.“ Ръсел коментира, че въпреки, че публикуването на памфлетите няма политически мотив, те са “здравословна реакция … на порочната плутокрация и унищожителната бюрокрация, които днес изглежда са близнаци тирани в нашия неспокоен свят.”[85]
Паунд продължава да пише за Мозли, също като преди войната, което привлича ново поколение почитатели на поезията на Паунд,[86] включително учени, като Алан Нийм, Ноел Сток,[87] и Денис Гоучър.[88] През 1959 г. броя на списанието на Мозли “Европеецът”,[89] включва “Ci de los Cantares” на Паунд – смесица от китайски йероглифи и термини, както и препратки към Йейтс, отминали държавници, проценти и цени и нелихварски банкови операции: “Годен не плаща лихва върху държавния заем. Нито пък Канг Хи.”
Паунд умира на 1 ноември, 1972 г., “като последният представител на поколение, което се опитва да създаде изкуство и литература с героични мащаби.”[90]
Бележки
[1] Ezra Pound, Impact: Essays on Ignorance and the Decline of American Civilization, ed. Noel Stock (Chicago: Regnery, 1960), p. 209.
[2] Who’s Who in America, 1969–1970.
[3] Noel Stock, Poet in Exile: Ezra Pound (Manchester: University of Manchester Press, 1964), p. 10.
[4] Stock, Poet in Exile, p. 30.
[5] Елиът, подобно на много от фигурите, разгледани в тази книга, изразява притеснение, че индустриализацията формира “групи мъже и жени – от всички класи – откъснати от традицията, отчуждени от религията и подвластни на масово внушение: с други думи – тълпа.“ Елиът защитава органично общество, базирано на поддържането и активизацията на класите, включително аристокрацията, тъй като социалната функция на всяка има своя собствена ценност. T. S. Eliot, Notes Towards the Definition of Culture (London: Faber & Faber, 1948), p. 48. Все пак, той не е защитник на фашизма в Британия, но вярва в “торизма”, базиран на религия и монархизъм. (Eliot, The Criterion, October 1931, p. 71).
[6] Stock, Poet in Exile, p. 55.
[7] Giovanni Cianci, “Pound and Futurism,” Blast 3 (Santa Barbara: Black Sparrow Press, 1984), p. 63. Blast 3 е сборник с вортицистки статии на почитатели на Уиндъм Люис, от 1984.
[8] Елиът пише, че Паунд, може би, е направил най-много за това футуризмът да не проникне в Англия и го критикува, като “несъвместим с никакви принципи на форма“ Eliot, “Ezra Pound: His Metric and Poetry,” 1917, reprinted in To Criticize the Critic (London: Faber and Faber, 1965), pp. 174–75.
[9] Cianci, “Pound and Futurism,” Blast 3, p. 66.
[10] Blast 3, “Ezra Pound, Radio Speech #30,” April 26, 1942, p. 60.
[11] Eustace Mullins, This Difficult Individual: Ezra Pound (Hollywood: Angriff Press, 1961), p. 88.
[12] John Carey, The Intellectuals and the Masses: Pride and Prejudice Among the Literary Intelligentsia, 1880–1939 (London: Faber and Faber, 1992), p. 25.
[13] Carey, The Intellectuals and the Masses, p. 25.
[14] The Essays of Virgina Woolf, vol. III, 1919–1924, ed. Andrew McNeillie (London: The Hogarth Press, 1988), p. 3.
[15] Това е например, същата ситуация, която е възникнала, когато говорим за “музикалната индустрия“ или “кино индустрията”. Човек може със същия успех да заяви, че “художествената индустрия” и “литературната индустрия”, като култура са изцяло контролирани от бизнес интереси.
[16] Ezra Pound, “The New Sculpture,” The Egoist, February 16, 1914, pp. 67–68.
[17] Mullins, This Difficult Individual, p. 194.
[18] T. S. Eliot, The Criterion, January 1935, p. 262.
[19] Janine Stingel, Social Discredit: Anti-Semitism, Social Credit, and the Jewish Response (Montreal: McGill-Queen’s University Press, 2000).
[20] Някои видни поддръжници на социалния кредит на Дъглас твърдят, че теорията не може да бъде разглеждана без оглед на гилдийния социализъм и на А. Р. Ораж и заявяват, че оригиналните статии върху социалния кредит, които се появяват в “The New Age“ са написани в съавторство от Дъглас и Ораж. Защитата на социалния кредит на Ораж разцепва фабианските социалисти. Вж. Frances Hutchinson and Brian Burkitt, The Political Economy of Social Credit and Guild Socialism (London: Routledge, 1997). Хътчинсън и Бъркит отбелязват, че терминът “социален кредит“ е използван за пръв път от Ораж. Вж. тяхната “Major Douglas’ Proposals for a National Dividend,” International Journal of Social Economics, 21 (1994): 19–28, n4.
[21] Ezra Pound, Social Credit: An Impact (1935) (London: Peter Russell, 1951).
[22] Зелените ризи, войнстващото крило на социалния кредит в Англия, маршируват по улиците, биейки барабани и развявайки знамена, организират масови демонстрации, издават вестник и хвърлят зелени тухли по прозорците на банките, за да разпространяват идете си, когато организаторите биват изправени пред съда. Тяхната войнственост не отстъпва на тази на Черните ризи на на сър Освалд Мозли. Вж. K. R. Bolton, John Hargrave and the British Greenshirts(Paraparaumu, New Zealand: Renaissance Press, 2001).
[23] Pound, Social Credit, p. 1.
[24] Pound, Social Credit, p. 6.
[25] Pound, Social Credit, p. 6.
[26] Pound, Social Credit, pp. 6–7.
[27] Съществува фина разлика между пари или банкноти и монети, и “кредит“ или вписване в счетоводната книга (днес компютър); по-голямата част от търговията се извършва на кредит вместо с банкноти и монети.
[28] Pound, Social Credit, p. 9.
[29] Pound, Social Credit, p. 13.
[30] Pound, Social Credit, p. 15.
[31] Pound, Social Credit, p. 15.
[32] Pound, Social Credit, p. 15.
[33] Ezra Pound, Jefferson and/or Mussolini, 1935 (New York: Liveright, 1970), p. 126.
[34] Първоначално Паунд не е впечатлен от Хитлер, говорейки например, през 1935 г., за “истеричното хитлеристко крещене“ (Jefferson and/or Mussolini, p. 127).
[35] Ezra Pound, A Visiting Card (Rome, 1942) (London: Peter Russell, 1952), pp. 29, 33.
[36] E. Fuller Torrey, The Roots of Treason: Ezra Pound and the Secrets of St. Elizabeths (London: Sidgwick and Jackson, 1984), p. 138.
[37] Pound, Jefferson and/or Mussolini, p. 34.
[38] Pound, Jefferson and/or Mussolini, p. 127.
[39] “Корпоративната държава“ е парламентарната структура на Фашистка Италия базирана на трудово и професионално представителство, вместо на партийно. Това е един от синдикалистките елементи, наследени от фашизма.
[40] Pound, Social Credit, p. 7.
[41] Pound, Social Credit, p. 19.
[42] Ясна препратка към употребата на държавния кредит в Нова Зеландия, а също Австралия и Канада.
[43] Pound, Social Credit, p. 19.
[44] Bertram De Colonna, “The Truth About Germany,” The Mirror (Auckland, New Zealand), 1938. See K. R. Bolton, Recovery: Hitler’s Financial Policy Explained(Paraparaumu, New Zealand: Renaissance Press, 2001).
[45] Stephen M. Goodson, “Why the USA Forced the Empire of Japan into World War II,” The Barnes Review, vol. 14, no. 6, November–December, 2008.
[46] Mullins, This Difficult Individual: Ezra Pound, p. 154.
[47] Torrey, The Roots of Treason, p. 135.
[48] British Union Quarterly публикува осем статии на Паунд през периода 1936–1940 г. (Torrey, The Roots of Treason, p. 137).
[49] Torrey, The Roots of Treason, p. 137.
[50] Oswald Mosley, My Life (London: Nelson, 1968), p. 226.
[51] Ezra Pound, “The Revolution Betrayed,” BUF Quarterly, 1938. Reprinted inSelections from BUF Quarterly (Marietta, Ga.: The Truth at Last, 1995), pp. 48–55.
[52] Ezra Pound, America, Roosevelt and the Causes of the Present War (Venice, 1944) (London: Peter Russell, 1951). В своя ентусиазъм от Линкълновите “зеленогръбки“, радетелите за монетарна реформа най-често забравят да оценят факта, че Конфедерацията също емитира собствен държавен кредит, “сивогръбките“.
[53] Pound, America, Roosevelt and the Causes of the Present War, p. 5.
[54] Официалната теория на социалния кредит отхвърля “държавния кредит“, разглеждайки това като своего рода комунизъм, водещ към държавно робство. Всяка концентрация на икономическа или политическа власт е анатема за ортодоксията на социалния кредит. Водещата позиция е, че “социалния кредит“ трябва да бъде издаден от независим “кредитен авторитет“, който не е свързан с държавата. Но този въпрос, предизвиква сериозно разделение в средите на социалния кредит, което може да се разглежда, като аналогично на изключителната сериозност, която социалистическите фракции са възприели в своя спор относно това, в какво се състои “истинския марксизъм“. В Нова Зеландия успешния експеримент с “държавния кредит“ по време на Голямата депресия, главният поддръжник на държавния кредит в лейбъристкото правителство, Джон А. Лий коментира, че анализът на Дъглас на недостатъците на финансовата система е ценен и че неговата обиколка на Нова Зеландия е послужила, като важен стимул на широко разпространеното искане за банкова реформа през 1934 г., но истинските методи, които правителството трябва да възприеме, е необходимо да минат през създаването на Държавен резерв, собственост на държавата. Вж. John A. Lee, Money Power for the People: A Policy for the Future Suggested (Auckland: n.p., 1937), p. 4.
[55] Robert Skidelsky, Mosley (London: Macmillan, 1975), p. 345.
[56] Alexander Raven Thomson, The Economics of British Fascism (London: Bonner and Co., n.d., ca. 1935), p. 7.
[57] Alexander Raven Thomson, Our Financial Masters (London: British Union of Fascists, 1937), pp. 15–16.
[58] Координаторът на БФС в Абърдийн. See Stephen M. Cullen, “The Fasces and the Saltire: The Failure of the British Union of Fascists in Scotland, 1932–1940,” The Scottish Historical Journal, 83, 2008, p. 313. Клонът на Чеймбър-Хънтър в Абърдийн е един от малкото успешни в Шотландия и Мозли го награждава с златната награда на БФС през 1947 г. Той напуска БФС през 1939 г. “за да се бори за въвеждането на социалния кредит“ (ibid., стр. 316).
[59] W. K. A. J. Chamber-Hunter, British Union and Social Credit (London: British Union, ca. 1938).
[60] Alexander Raven Thomson, “Causes of the Slump,” BUF Quarterly, 1937;Selections from BUF Quarterly, p. 20.
[61] Anne Brock Griggs, “Food or Usury?,” BUF Quarterly, 1936; Selections from BUF Quarterly, pp. 34–37.
[62] Henry Swabey, “From Just Price to Usury,” BUF Quarterly, 1939; Selections from BUF Quarterly, pp. 71–78.
[63] Ezra Pound, What is Money For? (1939) (London: Peter Russell, 1951), p. 12.
[64] Ezra Pound: Selected Poems, 1908–1959 (London: Faber & Faber, 1975), “Canto XLV: With Usura,” pp. 147–48.
[65] Pound, Jefferson and/or Mussolini, p. 127.
[66] Ezra Pound, What is Money For?, p. 12.
[67] Маклийш също подкрепя социалния кредит.
[68] Mullins, This Difficult Individual, pp. 196–97.
[69] Torrey, The Roots of Treason, p. 158.
[70] Torrey, The Roots of Treason, p. 175.
[71] Маклийш става помощник секретар в щатския Държавен департамент.
[72] Torrey, The Roots of Treason, p. 176.
[73] Peter Ackroyd, Ezra Pound and His World (London: Thames and Hudson, 1989), p. 86.
[74] Ackroyd, Ezra Pound and His World, p. 86.
[75] Ackroyd, Ezra Pound and His World, p. 91.
[76] Ackroyd, Ezra Pound and His World, p. 92.
[77] Torrey, The Roots of Treason, p. 222.
[78] Ackroyd, Ezra Pound and His World, p. 96.
[79] Издателството Рандъм хаус отказва да включи каквито и да било трудове на Паунд в поетична антология, въпреки че един от редакторите избира дванадесет поеми. Charles Norman, Ezra Pound (New York: Macmillan, 1960), p. 416.
[80] Ackroyd, Ezra Pound and His World, p. 98.
[81] Torrey, The Roots of Treason, pp. 254–55.
[82] Torrey, The Roots of Treason, pp. 228–29.
[83] Torrey, The Roots of Treason, p. 262.
[84] Torrey, The Roots of Treason, p. 263.
[85] Peter Russell, “Publisher’s Note,” 1950, Ezra Pound, Social Credit: An Impact.
[86] Skidelsky, Mosley, pp. 493–94.
[87] Stock authored The Life of Ezra Pound (New York: Random House, 1970) andPoet in Exile: Ezra Pound.
[88] Гоучър, британски актьор и поет, отива във Вашингтон през 1953 г. и става секретар на Паунд, който му диктува своята поезия и есета. Той изиграва важна роля борейки се за освобождаването на Паунд, след което го посещава в Италия. Гоучър става “театрален критик“ в “Юропиън“, издаван от Мозли. Вж. Nicholas Johnson, “Obituary: Denis Goacher,” The Independent, May 6, 1998.
[89] Ezra Pound, “Ci de los Cantares,” The European, vol. 12, no. 6, February 1959, pp. 382–84. Това издание също съдържа анотация от Алън Ниъм на пиесата на Роналд Фърбанк “Валмаут“ (p. 372). Също в това издание е публикувана ревизионистка статия на Ноел Сток, цитираща Хари Елмър Барнс, обсъждаща финансовите източници на Руската революция и разглеждаща лихварството, като причината за краха на цивилизацията, в Паундов стил. (“Blackout on History,” pp. 337–43). Поемата на Алън Нийъм “Levant Elevenses,” излиза през юли, 1958 г. вThe European, vol. 11, no. 5, p. 305. Поемата на “In Memoriam New Statesman,” осмива буржоазните либерали от това списание и пародира тяхната незаинтересованост към културния разпад на Британия, с нейния “рок-н-рол“ и “стереофонични напеви…” (vol. 12, no. 4, December 1958, pp. 250–51).
[90] Ackroyd, Ezra Pound and His World, p. 115.