Уелбек, ислямът и евреите:
Анотация на Подчинение на Мишел Уелбек

2,835 думи

English original here

Гийом Дуроше

Последният роман на Мишел Уелбек “Подчинение“ предизвика огромен интерес. Книгата описва идването на власт във Франция на президент ислямист през 2022г. и очаквано е набедена за ислямофобска. Атентатът над Шарли Ебдо – няколко разгневени мюсюлмани родени във Франция убиват ляво-либерални карикатуристи и евреи – се проведе в най-подходящото време, за да увеличи продажбите на книгата. Действително “Подчинение“ е нещо, станало изключително рядко – succès européen (за разлика от обичайния паневропейски панаир на културата, състоящ се от холивудски блокбъстъри и дегенерирала бритпоп музика). Преводите на италиански и немски вече се превърнаха в бестселъри на съответните пазари. Очевидно Уелбек е нацелил правилното място, достигайки до същината на страховете и стремежите на съвременния европеец.

Англоговорящите, въпреки това, нямат достъп до това удоволствие, оставайки с откъси информация от новини и анотации, тъй като все още няма превод на английски. Надявам се тази анотация да е от полза в това отношение.

Човек може с основание да зададе въпроса: Притрябвал ли ни е поредният екзистенциално субективен френски роман за някакъв отчужден, неуспял книжен плъх с богат сексуален живот. Ако “Подчинение“ дава индикация, то отговорът недвусмислено е “да”.

Първо, немаловажна бележка: “Подчинение“ е леко и много приятно четиво. Можеш да го минеш за един уикенд. Ще се хилиш на воля на шеги и иронични наблюдения, поднесени с известна студенокръвна обективност на почти всяка страница. Мнозина считат, че стила на Уелбек е мрачен, включително и неговата запазена марка – особено натуралистични секс сцени, но аз съм склонен да смятам, че това е самата реалност. Човек може да бъде “шокиран“, само ако отрича няколко основни свои качества, но може би аз очаквам твърде много от своите събратя млекопитаещи двуноги. Вярно е, че точките от сюжета на Уелбек – независимо дали става дума за сигурността на парижкия Чайнатаун, в случай на расова война, безсъдържателността на безразборния секс или бавното изгниване на тялото – са описани с особено язвителна сила.

“Подчинение“ (Soumission) е освен всичко останало и пазарен преврат. Името се превежда “подчинение“, което, разбира се, е един от преводите от арабски на Islām. Идването на власт на Мюсюлманското братство във Франция разпалва големи страхове в Западна Европа, породени от устойчивия растеж на мюсюлманското малцинство, което след определено време, задължително, ще стане мнозинство в много държави.

Но книгата не е апология на идентиаризма¹, нито дори е ислямофобска. Обратно, авторът критикува западния феминизъм, индивидуализъм, социалдемокрация, либерално-егалитарната дегенерация и въобще неговите обичайни мишени, използвайки фантастичния ислямски режим във Франция като фон. Човек си задава въпроса, дали някой читател няма да се обиди от тази схема. Уелбек не защитава белия човек, а напада Последния човек – феминизираните, страхливи, изолирани, депресирани и въпреки това, създалите си отвратителен потребителски комфорт, роби, в които сме се превърнали.

Политиката, в никакъв случай, не доминира в романа, а по скоро формира фона на размишленията на главния герой. Но от малкото, което ни става известно, присъединяването на Франция към Дома на исляма се приема изключително добре и кабинетът на президента Мохамад бен Абе е просветен. Дори и ние да не можем автоматично да предположим, че изказванията на протагониста непременно отразяват възгледите на автора, или че разказвача е напълно надежден източник, то спокойно можем да кажем, че “Подчинение“ ни представя възможното идеално държавно устройство според Уелбек. Което поставя въпроса: Какви са основите на това държавно устройство? Каква ще бъде съдбата на националистите, идентиаристите и евреите в него?

Завръщане към Традицията

Ислямският преврат, не само, че не е кръвожадно или дори авторитарно събитие, но е постигнат демократично. Бен Абе достига до втория тур на президентските избори заедно с водачката на Националния фронт, Марин льо Пен, след като насърчава масовите партии да подкрепят Мюсюлманското братство, за да предотвратят победа на националистите. Ислямът взема властта благодарение на пълната апатия на постмодерна, нихилизма и безпомощния западен човек.

Новият режим бавно, но сигурно променя обществото и неговите нрави. Патриархатът е възстановен, като жените вече не преподават, а момичетата изведнъж започват да се обличат скромно и ограничават мъжката похот, до сега постоянно разпалвана от къси поли, порнографски реклами и поп култура. Много университети са превърнати в медресета и приемат само преподаватели мюсюлмани, въпреки че секуларистите не са отстранени изцяло. Немюсюлманите живеят чудесно, като рая, тъй като, както автора съобщава, този статус получава “гъвкава“ интерпретация.

Известни френски политици и журналисти са критикувани по забавен начин. Медиите са копелдашки, а рязкото съкращение на бюджета на държавното образование (l’Éducation nationale) дава особено добри резултати. Очевидно Уелбек вярва, че сегашната културно-идеологическа система на Франция е паразитираща и самоунищожителна. Демокрацията не е нищо повече от борбата между две враждуващи банди и то в най-добрия случай.

След като Бен Абе отрязва образователния бюджет, училището става задължително само до 12 годишна възраст, стажът се насърчава и по-високото образование става изцяло частно инициатива. Държавната помощ за големи корпорации е премахната, социалните помощи са намалени с 85%, докато семейните надбавки са драстично повишени, при условие, че жената не работи. Резултатът? Процъфтяващ оптимизъм, невиждан от Trentes glorieuses² и огромен спад на безработицата, тъй като жените са изключени от работната ръка. Престъпността се сгромолясва, докато социалния консерватизъм се възцарява.

Семейството съхранява централната си роля в икономиката (семейният бизнес) и обществото, като поле на интеграционен обмен. Дж. К. Честъртън, Илер Белок и техните дистрибутистки теории за общество на собствениците са изрично споменати като модели. (Дали Уелбек е наясно с антиюдейската критика на Белок?)

На кратко, Утопията на Уелбек е традиционно общество, базирано на лична отговорност и органична йерархия, а не безнадеждно свръхбюрократично общество от безпомощни, зъбчати колела, контролирани от двойния контрол на свръхкорпоративен олигопол и властна Държава детегледачка.

Съдбата на идентиариста

Идентиаристите и националистите получават нееднозначна оценка. Марин льо Пен е държавническа фигура. Жан-Мари льо Пен е описан от главния герой, като “идиот, в известна степен грубян“³ (стр. 103). Не е ясно дали това е позицията на Уелбек. Така или иначе, Льо Пен père взе описанието присърце, отговаряйки с описание на окаяния вид на автора: “Уелбек пише, че съм идиот и грубян. Човек може да се обърка – аз винаги съм смятал, че той е бездомен пияница!“

Идентиаристите са понякога представени, като някакъв огледален образ на войнстващите джихадисти, като двете страни влизат в сблъсъци и електорални измами, от време на време. Както Националният фронт, така и Мюсюлманското братство, поемат по “по-отговорния“ път на мирно участие в демократичната система. Бен Абе се кара на нетърпеливите джихадисти: “Защо да прилагаме насилие сега? Нека просто изчакаме и кухия Запад сам ще приеме исляма.“

В книгата, съдбата, както на войнстващия идентиарист, така и на деполитизирания либерал е приемането на исляма. В крайна сметка, оправдава се един идентиарист приел исляма, не искат ли и те да бичуват атеизма и феминизма и да възстановят патриархата?

Описанието на националистите и идентиаристите не е изцяло враждебно, но изразява определена съпричастност към тези, които се наричат “коренни европейци“. Скромният главен герой – гой печално отбелязва, когато приятелката му еврейка избягва в Израел, боейки се от насилие:”За мен няма Израел”(стр. 112)

Изчезването на евреите

Евреите постепенно изчезват с напредването на сюжета на книгата, в резултат от възхода на ислямската власт – първо студентския съвет на университета, после кашерния щанд в супермаркета и т.н. Уелбек неколкократно описва, как 44-годишният му герой обезчестява своята красива млада еврейка, основната му любовна връзка. Тя и родителите ѝ заминават за Израел след възхода на режима на Бен Абе (въпреки, че никакво преследване не е описано или загатнато).

Трета страна описва поведението на ислямския президент така:

“[Той] наистина вярва, че масово приемане на исляма е възможно сред християните и нищо не противоречи на това. Той, обаче, изобщо не се и надява, че това може да се случи с евреите. Това, на което той се надява дълбоко в себе си, е, че те ще пожелаят сами да напуснат Франция – да емигрират в Израел” (стр. 157)

Очевидно, Бен Абе не вярва, че евреите са съвместими с неговата Утопия.

В края на романа, главният герой, щастливо помирен с новия режим, се притеснява за съдбата на бившето си гадже: “Тя ще води живот в много по-трудни условия от мен. Аз искрено се надявам нейния живот да бъде щастлив – въпреки, че нямам големи очаквания за това.” (стр. 299) Нейните премеждия обаче не са описани.

Външната политика на новия режим е спомената. Франция създава нова “Римска империя“, като изменя центъра на Европейския съюз на юг, включвайки Мароко и Турция, и други държави в периферията. Франция “възстановява амбицията на Де Гол, за великоарабска политика”, след като вече не участва разрушаването на Ислямския свят, което САЩ провежда под ционистко давление. След като стават съвсем непопулярни, в резултат от сътрудничеството си с Вашингтон, нефтените монархии от Залива “се замислят, че съюзник, като Европа, не толкова тясно свързан с Израел, може да бъде много по-добър избор за тях“ (стр. 158-59). Защо ли един от героите на Уелбек би предположил, че Америка е “органично свързана с Израел“?

Доколкото кабинетът на Бен Абе може да се разглежда, като описание на идеалния режим, според Уелбек, резултатите са действително антиеврейски: след като силите на разпад, действащи на Запад са преодолени, евреите (случайно или не) изчезват. Дали авторът не намеква, че еврейското влияние е несъвместимо с обновена, патриархална и йерархична Франция? Как да тълкуваме факта, че връщането на Франция към grandeur на световната арена е постигнато чрез воденето на нова външна политика, независима от израелско влияние? Въпреки това, Уелбек си оставя повече от достатъчно достоверно опровержение, за да избегне обвинението в антисемитизъм.

Евгенични теми

Романът отбелязва няколко любопитни антиегалитарни и евгенични позиции. Още в началото, главният герой обяснява:

“Няколкото частни уроци, които дадох с надеждата да повиша жизнения си стандарт, бързо ме убедиха, че предаването на знанията беше в повечето случаи невъзможно, различията в интелигентността огромни и че нищо не би могло да премахне или дори да смекчи това фундаментално неравенство.” (стр. 18)

По-надолу предполагаемият евгеничен ефект от полигамията е представен, като най-значимата полза от практиката, двигател на човешкото себеосъществяване:

“По отношение на бозайниците, предвид периода на бременност на женските, влизащ в разрез с почти неограничените репродуктивни възможности на мъжките, селективният натиск бива упражняван най-вече над мъжките. Неравенството между мъжките – ако някои се радват на повече от една женска, други със сигурност биха били лишени от него – не следва да се разглежда, като негативен резултат от полигамията, а именно като нейната същинска цел. Така съдбата на видовете се изпълнява.“ (стр. 269)

Още по-надолу, евгеничният ефект е описан, като изискващ най-вече интелект, където селективният натиск е най-силен. (стр. 292). Този ефект се наблюдава, когато жените избират мъжете си и докато мъжете вземат под внимание само красотата в своя избор за копулация. Въпреки, че той шеговито добавя, че културата играе роля: “Човек може, до известна степен, да ги убеди [жените] във високите еротични качества на университетските професори…” (стр. 294)

Обсебеността от демографията присъства в целия роман. Постмодерният свят е селективен за предразположените към религиозност, само когато се размножават. Новият режим съхранява хегемонията си, като се фокусира върху образованието: “този който контролира децата, контролира бъдещето. Точка по въпроса” (стр. 82). Ислямът ще превземе света чрез утробата. Дори Китай и Индия, в крайна сметка ще паднат, защото те са “позволили да бъдат заразени от западните ценности“ на материализма и индивидуализма (стр. 271).

Соралов сценарий?

Действително, обяснимо е, някои от читателите на Уелбек, с националистически или идентиаристки уклон, да решат, че Уелбек се е заел с някакъв “епичен тролинг“. Вместо маркетинговата атака срещу ислямската имиграция, човек, в действителност, получава критика на западната либерална дегенерация през призмата на положително описаниe на исляма. Върхът на наглостта е достигнат, когато един от героите обяснява:

“Човек трябва да признае очевидното: достигайки толкова отблъскващо ниво на разложение, Западна Европа беше вече в състояние да се спаси, само толкова, колкото и древен Рим през V в. от новата ера. Вълната от имигранти, пропити с традиционна култура, все още белязана от естествена йерархия, подчинението на жените и уважението към старейшините, представляваше историческа възможност за европейското морално и семейно превъоръжаване, откри възможността за нова златна епоха за стария континент.” (стр. 276)

Този тип аргументи, макар и диалектически, са много проблемни за идентиаристите, които, за капак, са представени, като ратници за “Расова война сега!“, докато все още сме преобладаващото мнозинство в Европа. Това не е ирационално поведение, ако войната наистина настъпи. Без съмнение, ние отслабваме демографски с всяко следващо поколение и сме изправени пред фаталната триада от ниска раждаемост, имигранти, които извършват подмяната на населението, и метисация.

При всички случаи, Уелбек дава положителна оценка на исляма, като Традиционна сила в книга с маркетингова насоченост към идентиаристите, което разкрива неговата пацифистка същност. Френският националист и антиюдейски активист Ален Сорал горещо приветства книгата и автора, като “велик френски писател и човек обладан от вечния френски гений”. Сорал дори твърди, че сюжета дава индикация, че Уелбек посещава неговия сайт Égalité et Réconciliation и неговата книжарница Kontre Kulture. (Въпреки това, Сорал добавя, че не иска мюсюлманин президент, а по-скоро Путин или Чавес.)

Сорал е едновременно против имиграцията в Европа и насилственото изселване. Неговата позиция може да бъде критикувана, имайки предвид опасността за нас от необратимо генетично увреждане и окончателно изчезване на Европа. Но има основателна причина, ние да бъдем внимателни, а не безразсъдно да мечтаем за гражданска война. Ние сме много по слаби днес, отколкото сме били през 1914 или 1933 г. Съществува ясна тенденция сред западните олигарси – сред неоконсерватори, ционисти, органи на тайните служби и военно-производствения комплекс – активно да подтиква Запада и Исляма към сблъсък на цивилизациите, с цел да подсили Либерално-атлантисткия властови елит и да унищожи враговете на Израел. Идентиаристите не следва да бъдат удобни идиоти⁴.

Уелбек и дясното

Уелбек не е бял националист. Той е безскрупулен хроникьор на падението на европееца, резултат от либералната хегемония. “Подчинение“ описва по положителен и интригуващ начин на лично, емоционално и субективно ниво, нуждата от органична йерархия, трансцендентални ценности и дори евгеника. Без съмнение, това е Десен труд.

Книгата е съвсем нереалистична в много отношения. Не се очаква ислямски преврат през 2022 и дори десетилетия след това, тъй като статистиката все още е в наша полза. Ислямски политически организации във Франция почти не съществуват, техните етнически лобита са държавни проекти и ефективно се контролират от нея или от (често водени от евреи) антирасистки групи. Това е важна точка – мюсюлманите, в по-голямата си част, нямат политическо представителство (за разлика от евреи и либерали, които са диспропорционално представени). Няма доказателства, че ислямската полигамия е евгенична, докато съществуват много доказателства, че техните институционализирани бракове между братовчеди са силно антиевгенични и в крайна сметка, водят до екзогамна полигамия, чийто резултати в Субекваториална Африка са далеч от положителни. (Въпреки това, може ли полигамията, в правилните условия да бъде евгенична?) Въпреки това, това са дребни недостатъци. Същината на романа не е да бъде реалистичен, а фантастичен, което позволява на автора да си играе с идеи и да изведе определена поука.

По-важно би било, да от отбележим, че ислямът – макар и забавен начин да критикуваме феминизма и либерализма – не е нашият път. Нито пък Римската империя трябва да бъде величана, като модел, имайки предвид, че тя е разрушила своето латинско ядро посредством метисация и подмяна. Авторът ни изгубва с идеята си за тясно асоцииране с Мароко или Турция, имайки предвид, на пример, че научният принос на Ислямския свят от края на неговата Златна епоха насам е близък до нула.

Въпреки казаното, считам, че книгата на Уелбек е полезна за националисти и идентиарити. Ислямът, не е нашият основен враг, защото мюсюлманите в по-голямата си част, нямат политическо представителство. Врагът трябва да се търси сред тези, които отвориха шлюзовете⁵ и продължават да маргинализират европейските националисти – ционисткия и либералния елит, които в една или друга степен са хегемони в Западния свят.

Отчитайки това, трудът на Уелбек е покана за идентиаристите да бъдат критични и да не объркват врага си, както и да не подценяват възможните съюзи. Ние трябва да гледаме в перспектива и да сме креативни в подхода си, което не означава да се продадем. Главният герой на “Подчинение“ е обсебен от френският писател от XIX в. Жорис-Карл Юисманс, в частност, от неговата употреба на редки и архаични думи от френския език, като неологизми. Може би това е второстепенно, но аз бях потресен от употребата и широкия смисъл на archeofuturism⁶.

След като направихме Дясната диагностика и идентифицирахме миналото, като по-малко дегенерирало, остава въпроса, как да стигнем от А до B? Ние не можем просто да създадем машина на времето и да променим краха на християнското Средновековие, Американската гражданска война или Великата европейска гражданска война от периода 1914-1945 г. Не можем, както някои вероятно биха искали, просто да започнем от там, където Джеферсън или Хитлер са приключили. Ние трябва да отчетем нашите загуби. Ако идентиаризмът е изцяло ретрограден – искайки просто да съхрани Европа, като в някакъв музей с мумии – той ще се провали. Аз вярвам, че Уелбек не ни подтиква просто да се придържаме към миналото или да атакуваме вълната на разрухата, но да я оседлаем, да продължим напред и да се възползваме от противоречията, които на свой ред ще я унищожат. По този начин, в този мистериозен диалектически процес, ние ще преодолеем настоящата епоха и ще гарантираме спасението си.

Бележки на преводача:

1. Политическа идеология, поставяща в центъра си бялата раса и европейска идентичност. В текста, това понятие се използва и в по-широк смисъл.
2. Тридесетте славни години (1945-1975г.) Период на икономически възход във Френската история.
3. Цитатите на “Подчинение“ и други френски източници са по английския текст.
4. Useful idiots. Активисти на една идеология използвани от кукловодите на друга.
5. Очевидно на потока от имиграция.
6. Поради политическата теория на Гийом Фей със същото име.