2 899 думи
Част II от 2
English original here
“Елементи на европейския мир“
Също като Мозли, Тириар и Йоки, по свой начин, Щрасер търси ново европейско споразумение, което ще елиминира братоубийствените войни. Той отбелязва, че също като племената и клановете, които след като са воювали помежду си, са се слели в по-големи единици – нации – същият процес може да настъпи и по отношение на Европа.[1] Въпреки това, както беше казано по-горе, той се различава от Мозли, вярвайки, че политиката на Мозли от “Европа, като нация“, ще доведе до сливането на различни народи и ще унищожи древното различие на европейските култури. Щрасер отбелязва, че нациите са узрели и не е време “да се прекратява някакъв междуевропейски империализъм – така, правейки едновременно възможно и незаменимо сътрудничеството между национални “лица“, които днес съставят европейското семейство.“[2]
Щрасер осъзнава, че европейското единство не може да бъде постигнато, освен ако страхът и недоверието от Германия сред други европейски държави не бъде елиминирано. Той правилно предполага, че след войната ще има натиск за разделянето на германската държава. Той обаче наивно предполага, че никой не би могъл да предложи физическото елиминиране на германския народ; той счита за подразбиращо се, че “никой на света“ не би могъл да обмисля ликвидирането на германците. [3] Това той пише през 1940 г., когато войната едва е започнала. Това е вероятно израз на благородството на Щрасер, формиран на фронта на Първата световна война (последната война, в която духа на европейското рицарство бива изразен), той не може да си представи подобна низост. Няколко години след войната обаче, Германия пострадва от прилагането de facto на “плана Моргентау“, целящ физическото ликвидиране на германците.[4] Въпреки това, той предвижда “глада и телесните наказания“ “след унищожителното поражение“.[5] Той също така, дори в тази ранна фаза на войната, е наясно с целта, Германия да бъде елиминирана като геополитически субект, като бъде разделена сред европейските държави на парчета разкъсана територия.[6]
Въпреки това, Щрасер е прав да смята, че такъв репресивен режим, не може да бъде поддържан постоянно над Германия и той предполага, че такова варварско междуцарствие може да продължи седем години след поражението. Той осъзнава, че окупационни части ще са нужни, за да ограничават Германия и, ако се появи заплаха от Русия, подтиснатите германци могат да разгледат възможността за съюз с Русия като възможност да “продължат собствената си борба за независимост.“[7] Тук Щрасер е прозорлив. Той предвижда това, което се превръща в Студена война, което, докато легитимира по нататъшната съюзническа окупация на Германия за десетилетия наред, въпреки това задължава съюзниците да задържат de facto прилагането на “Плана Моргентау“ и останалата част от Германия да се възстанови и просперира.
Защитата на европейското “разоръжаване“ на Щрасер изглежда нереалистична и направо самоубийствена, но той предвижда нова европейска отбранителна система, а не несигурната пацифистката утопия, съществуваща между САЩ и СССР. Целите на Щрасер в това отношение могат да бъдат разбрани най-добре, като израз на неговото желание да види края на вътрешноевропейските национални противоборства. Щрасер се застъпва за “съставна европейска армия“. “Съставните части на национален принцип“ ще допринасят в своите сфери на специализация – Британия ще поддържа авиацията, Франция – танковете и оръдията и т.н. “Защитният потенциал на Европа, разглеждан в своята цялост, няма да бъде нарушен ни най-малко.“[8] Неговата употреба на понятието “разоръжаване“ в такъв случай, изглежда неподходяща.
Препратката на Щрасер, към “обновено“ Общество на народите, в която членовете на Европейската федерация ще се очаква да участват, на първо четене, ще обтегне нервите на всеки десничар. Но, отново, идеите на Щрасер трябва да бъдат поставени в техния контекст.[9] Предпоставката за европейско участие в Обществото на народите ще бъде “възстановяването на последната, като световно представителство на континентални групи.“ Тук Щрасер визира геополитическа концепция, с корени в трудовете на германския теоретик, Карл Хаусхофер и английския теоретик, Хилфорд Дж. Макиндър и др. Концепцията за геополитически блокове е защитавана, като напредък спрямо дребнавата концепция на 19-век, поставяща в центъра на международните отношения държавата (реализма – бел. прев.), особено след Втората световна война, едновременно от Мозли и френския президент Шарл Де Гол. Де Гол дори стига по-далеч от Мозли и Щрасер, обявявайки се за Европа “от Атлантическия океан до Урал“. Той проницателно идентифицира САЩ, а не СССР, като геополитическия противник на Европа.[10]
“Обновеното Общество на народите“ изглежда е нещо много различно както от съществуващото Общество, така и от наследилата го Организация на обединените нации и изглежда би целяло да насочи международното внимание към създаването на няколко геополитически блока, от които Европейската федерация ще бъде един. Така Европа, следователно, ще създаде “трета сила“ в международните отношения, а няма просто да бъде придатък към щатската външна политика. Въпреки това, остава под въпрос, дали такава глобална организация – Централизирана около геополитически блокове, вместо около национални държави – би била по-възможна от истинското Общество на народите или настоящата ООН.
Славянският въпрос
Въпреки, че настоява, че Европа трябва да бъде свободна от Съединените щати, въпреки реториката от Студената война, Щрасер никога не признава Русия за част от европейското семейство или за потенциален член на Европейската федерация; “Русия не принадлежи, никога не е принадлежала и никога няма да принадлежи [към Европа].”[11] Това гледище, обаче не е плод на славянофобски чувства. Той разглежда Русия отделно от Европа, защото тя има различно чувство за идентичност и съдба, независимо от режима. Русия, по негово мнение, е “азиатска сила“, независимо дали е под царизъм или болшевизъм.[12] Разделението между Русия и Европа заема важно място в теорията на Шпенглер[13] и Йоки,[14] въпреки че последния, в крайна сметка, разглежда Руско-европейското сътрудничество като задължително за освобождението на Европа.[15]
Щрасер разглежда “голяма и здрава Чехословакия като най-важният стълб на централноевропейския ред“ и за установяване на приятелски взаимоотношения между Германия и западните славяни.[16] Що се отнася до словашкия въпрос, това е въпрос, който двата етноса трябва да разрешат,[17] но той счита, че той вероятно може да се разреши на федеративен принцип. Без оздравяването на разрива между “германизма“ и славяните не може да има продължителен мир в Европа.[18]
Въпреки, че Щрасер се обявява в полза на отстъпки и репарации към Чехословакия и Полша, които със сигурност биха били счетени от повечето германци за предателски през периода (1940 г.), той е непреклонен, че Данциг и Източна Прусия не могат да бъдат върнати на Полша. Въпреки това, също като Чехословакия, Щрасер разглежда “голяма и силна Полша“, като “източният пазител на Европа, особено vis-à-vis СССР“. Полша също ще бъде средството, чрез което балтийските държави ще бъдат запазени за Европа.[19]
Болшевишка Русия остава от гледна точка на Щрасер, това, което трябва да бъде сдържано. Но Щрасер не се обявява за агресивен подход към Русия, заявявайки, че отхвърлянето на болшевизма от Европа, няма да “наруши изконните интереси на руския народ“.[20] Все пак, той се надява, че Украйна и Беларус ще могат да се съюзят в една Нова Европа, по свое желание.[21] Следователно, Щрасер предвижда по-справедлив “расов баланс“ в Нова Европа между латински народи, германци и славяни, отхвърляйки всякаква идея за “расово превъзходство“ на една съставна част в федерирана Европа.[22]
Щрасер поддържа федерализацията на Германия, заедно с тази на Европа. Въпреки, че това би било анатема, дори предателство за германските шовинисти, трябва да си припомним, че модерната национална държава е конструкт на Френската революция, създаден върху руините на традиционния ред и от дясна гледна точка, тя не се явява свещена крава.[23] Щрасер обявява през 1929 г., че този етатизъм се базира на либерализма на предходните 150 г., същността, на който е масата от “атомизирани индивиди“, “контролирани и ръководени от парите.“[24]
Щрасер подчертава, въпреки това, че неговата федерализация на Германия не е резултат от войната, но е формулирана от него, още през 1931 г. в органа на Черния фронт, “Die Schwarze Front“.[25] Неговата основна грижа е намаляването на влиянието на Прусия върху германския облик.[26] Това не е критика на Шпенглер, който вижда “прусачеството”, като основа на духа на германската държава и балансира пруския дух на дълг и авторитет със своята дефиниция на “социализма”, в разрез с английския дух на меркантилизма, от който се раждат едновременно свободния пазар и марксизма.[27] За Щрасер “Прусия” е повече от място. Тя е дух, който е формирал цяла “Германия”:”Ние германците, сами трябва да превъзмогнем Прусия. Ние трябва да я превъзмогнем териториално, икономически и духовно, защото само когато го направим Нова Германия, а също и Нова Европа ще станат възможни.”[28]
Предложението на Щрасер за преустройство на Германия (както и на Европа) е федерализация, основаваща се на племената и древната им привързаност към земите им. Той разглежда историческото развитие на Германия, като федерализация, а не като сливането на различни племена: “Политическата структура на хилядолетния Германски райх се базира на федеративно делене, на базата на доброволното участие на всички племена, на базата на органичния съюз на неговите територии.“[29] Федеративният принцип ще бъде подобен на швейцарската система от кантони.[30] Федеративният подход на Щрасер към Германия и Европа съответно не е нито утопичен нито инвалидизиращ и предлага по-добър начин за установяването на траен органичен съюз и братство, вместо принудително сливане, базирано на икономика и конституционализъм. На практика, това означава, възстановяването на пруските “Landschaften“ и други немски провинции. “С две думи, териториалното разделение на Германия на около петнадесет провинции, отразяващи политическите, културни, племенни и икономически единици… “Германският райх“ така действително ще се превърне в обединение на като цяло независими кантони…“[31]
Нов европейски колониализъм: Продължаване на Фаустовото дирене
Представата на Щрасер за Европа надхвърля континента и включва колониалните владения в Африка. Той поддържа идеята за “Европейска колониална компания“(ЕКК), която да включва европейски държави, различни от тези, които вече са колониални сили, които заедно да администрират бившите германски колонии и африканските владения на Белгия и Португалия. Държавите-участнички ще внасят средства в ЕКК, пропорционално на големината на тяхното население и административни постове, инвестиции и възможност за усядане ще бъдат разпределени на същия принцип. Колониални училища ще бъдат основани за обучение на бъдещи управници и заселници. Ще бъде поставен акцент върху “напредъка на местните“, тъй като ЕКК ще се разглеждат като “пазители“ на местното население. Когато местното население се развие, то ще се включи в работата на администрацията. Извън икономическите фактори, съществува по-висша цел, тази на великото “цивилизаторско дело, което ще бъде свързано с ефективното откриване на Африка, [което] ще даде мощен тласък на икономиката и науката – и ще бъде изключително благоприятно за младежта на Европа. Извършването на велики дела прави хората млади, енергични и весели. Това е, от което Европа има нужда.“[32]
Идеалният образ на Щрасер за реформиран европейски колониализъм би позволил на европейската империя да се развие извън междуевропейските единоборства и колониалната надпревара от миналото, която довежда до постоянен конфликт. Освен това, той би блокирал входа на американския доларов империализъм, който си съперничи със СССР да попълни властовия вакуум, последвал след Втората световна война. Съветският външен министър, Андрей Громико дълго след това разчита, че “Вашингтон разглежда колониалните империи, като анахронизъм и показва открито, че няма да пророни сълза за техния демонтаж…“[33] Въпреки мирната концепция на Щрасер, развитието на Африка под европейско покровителство би срещнало съпротивата на САЩ, независимо от това, как “Обществото на народите“ или последвалата го Организация на обединените нации биха били “обновени“. Остава непреодолимият конфликт на интереси между САЩ и всеки европейски блок, с изключение на този, подчинен на плутокрацията. Следователно, независимо от възгледите на Щрасер и Мозли за несъвместимостта на руските и европейските интереси, европейското разбирателство със СССР vis-à-vis САЩ би било по-реалистичния курс.
На първо място, европейската концепция на Щрасер за Африка е магистралата, по която Фаустовият стремеж[34] – жаждата на западния човек за изследвания, открития и експанзия – може да бъде насочена към мирни и конструктивни цели. Всеки човек гледащ съпричастно днес към Черна Африка би могъл да се замисли, колко различно би било положението днес, ако европейският контрол над Черния континент беше запазен, развивайки го по начина, предвиден от Щрасер и Мозли. САЩ не биха го позволили, а брътвежът за “помощ за развитие“, не е бил никога нищо друго, освен фасада за плутократична експлоатация и дългово робство. Щрасер ясно вижда възможностите на начинанието като нещо повече от въпрос на икономика, като нещо с фундаментално духовен характер: огромен, неразвит и все още, до голяма степен неизследван и незаселен континент, чакащ млади новатори от цяла Европа. Колониализмът, както Щрасер казва, ще осигури предизвикателствата и ще стимулира енергиите, необходими за съживяването на Европа, на основата на младежка динамичност.
Освалд Мозли има подобна концепция за Африка, като великото Фаустово начинание на Европа, заявявайки през 1947 г.:
“Ако те свържат обединението на Европа с развитието на Африка в нова система от два континента, те ще построят цивилизация, която надминава и сила, която може да се противопостави на всяка друга на света… От този съюз ще се роди цивилизация на продължително съзидание и постоянно разкриваща се красота, която ще устои на изпитанията на времето.“[35]
Залезът на Запада
Щрасер е силно повлиян от философията на историята и културата на Освалд Шпенглер. Той изрично приема “валидността на брилянтно формулираният от Освалд Шпенглер закон на възхода и падението на културния кръг – в този случай западният културен кръг. И, че ние възприемаме там велик закон на движението на целия органичен живот, законът на раждането, зрелостта и смъртта.“[36] Щрасеровото разбиране, че “расата“ се формира от исторически сили, е по-близко до възгледите на Шпенглер,[37] Йоки,[38] и Евола[39], като Шпенглер привнася общ елемент във възгледите и на тримата. Щрасер разглежда расовоформиращите процеси, сходни с тези на географията, климата, храната и влиянието на историческите сили. Въпреки етническите различия в Европа, всички споделят “еднаквия ритъм на западната култура и са били обект на същите фундаментални закони на това семейство на народите.“[40]
Но въпреки всичко това, възгледите върху колониализма, както на Мозли, така и на Щрасер, очевидно се базират на желанието за преодоляване на историческите цикли и непреходността на смъртта, търсейки вечно нови граници, които да провокират постоянното културно обновление или това, което може да бъде наречено формулата за вечна младост на “Запада“.
Бележки
[1] Strasser, Germany Tomorrow, p. 51.
[2] Strasser, Germany Tomorrow, p. 51.
[3] Strasser, Germany Tomorrow, p. 54.
[4] James Bacque, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians Under Allied Occupation 1944–1950 (London: Little, Brown & Co., 1997).
[5] Strasser, Germany Tomorrow, p. 56.
[6] Strasser, Germany Tomorrow, p. 54.
[7] Strasser, Germany Tomorrow, p. 57.
[8] Strasser, Germany Tomorrow, pp. 104–105.
[9] Strasser, Germany Tomorrow, p. 106.
[10] K. R. Bolton, “An ANZAC-Indo-Russian Alliance? Geopolitical Alternatives for Australia and New Zealand,” India Quarterly, Vol. 66, No. 2, 2010, “Dugin’s Geopolitical Paradigm,” pp. 188–90.
[11] Otto Strasser, Germany Tomorrow, p. 120.
[12] Otto Strasser, Germany Tomorrow, p. 98.
[13] “Russia is the lord of Asia. Russia is Asia.” Oswald Spengler, 1934, The Hour of Decision (New York: Alfred A. Knopf, 1963), p. 213. Аз съм на противоположната позиция, Русия е бялата крепост, сдържаща Азия vis-à-vis “Запада“. Съюзът BRIC с Китай е временен и прагматичен. Виж: K. R. Bolton, “Russia and China: an Approaching Conflict?,” Journal of Social, Political and Economic Studies, Vol. 34, No. 2, Summer 2009.
[14] Йоки заявява през 1948 г., че “. . . everything Western is therefore hostile and deadly to the Russian soul” (Imperium, p. 579). “Russia will, and must always remain, an enemy of the West . . .” (Imperium, p. 586).
[15] “Процесите против предателите“, против водачите на Комунистическата партия в Прага през 1952 г., на които те са осъдени, че си съюзничат с ционисти, САЩ, свободни зидари, имат плодотворно влияние върху гледната точка на Йоки върху Русия. Той заявява, че европейците, противопоставяйки Русия на Америка, могат да постигнат “освобождение“ на Европа. Yockey, Prague Treason Trial, 1952, p. 8. Щрасер, както бе отбелязано, прави подобен намек.
На следващата година, 1953, Йоки стига по-далеч и в “The Enemy of Europe“, книга предназначена да даде наставление на партията на Социалистическата Райхспартия на генерал майор Ремер, която пропагандира “неутрална“ позиция за Германия през Студената война, Йоки заявява, че Руската окупация на Европа, би била по-малко вредна за Европа, в дългосрочен план от американската окупация и, че нова “Европейско-руска симбиоза“ може да бъде създадена. Yockey, The Enemy of Europe (Reedy, West Virginia: Liberty Bell Publications, 1981), p. 83.
[16] Otto Strasser, Germany Tomorrow, p. 90.
[17] Otto Strasser, Germany Tomorrow, p. 90.
[18] Strasser, Germany Tomorrow, p. 91.
[19] Strasser, Germany Tomorrow, p. 92.
[20] Strasser, Germany Tomorrow, p. 95.
[21] Strasser, Germany Tomorrow, p. 96.
[22] Otto Strasser, Germany Tomorrow, p. 97.
[23] Гийом Фай отбелязва, че модерната национална държава, различавайки се от античната концепция за етнос е замислена, като “якобинска и космополитна“ и се появява от “якобинския национализъм“ на революционна Франция, който търси уравниловка на регионалните идентичности на французите, налагайки етатистката идеология. See Why We Fight, pp. 200–201.
[24] Otto Strasser, “National Socialism, the World View of the 20th Century” (Berlin: Kampf-Verlag, 1929) in Barbara Miller Land and Leila J. Rupp, ed. and trans. Nazi Ideology Before 1933: A Documentation (Manchester: Manchester University Press, 1978), p. 100.
[25] Strasser, Germany Tomorrow, p. 59.
[26] Strasser, Germany Tomorrow, p. 60.
[27] Oswald Spengler, Prussianism and Socialism, 1919.
[28] Strasser, Germany Tomorrow, p. 60.
[29] Strasser, Germany Tomorrow, p. 60–61.
[30] Strasser, Germany Tomorrow, p. 61.
[31] Strasser, Germany Tomorrow, p. 61.
[32] Strasser, Germany Tomorrow, pp. 111-113.
[33] Andrei Gromyko, Memories (London, 1989), cited in: K. R. Bolton, Building the New Babel: Multiculturalism and the New World Order (Paraparaumu, New Zealand: Spectrum Press, 2006), p. 48.
The US assumed the initiative and created its organizations for the establishing of US hegemony over Africa. The Africa-American Institute was founded in 1953 with backing from such plutocratic agencies as the omnipresent US think tank, the Council on Foreign Relations, and continues with a host of corporate and Foundation sponsors. K. R. Bolton, Building the New Babel, pp. 48-51.
[34] Oswald Spengler, The Hour of Decision, p. 44.
[35] Robert Skidelsky, Oswald Mosley (London: Macmillan, 1975), p. 481.
[36] Strasser, Germany Tomorrow, pp. 121–22.
[37] Spengler, The Decline of the West, Vol. 2, Chapter V, (B) “Peoples, Races, tongues,” pp. 113–55.
[38] Yockey, Imperium, “Race People, Nation, State,” pp. 273–91. “Subjective Meaning of Race,” pp. 292–99. “Horizontal Race vs. Vertical Race,” pp. 300–303.
[39] Tomislav Sunic, “Julius Evola on Race,” in Troy Southgate, ed., Evola: Thoughts and Perspectives, Volume One (London: Black Front Press, 2011), pp. 20–28.
[40] Strasser, Germany Tomorrow, pp. 120–21.
“Нова Европа” на Ото Щрасер, Част II
Част II от 2
English original here
“Елементи на европейския мир“
Също като Мозли, Тириар и Йоки, по свой начин, Щрасер търси ново европейско споразумение, което ще елиминира братоубийствените войни. Той отбелязва, че също като племената и клановете, които след като са воювали помежду си, са се слели в по-големи единици – нации – същият процес може да настъпи и по отношение на Европа.[1] Въпреки това, както беше казано по-горе, той се различава от Мозли, вярвайки, че политиката на Мозли от “Европа, като нация“, ще доведе до сливането на различни народи и ще унищожи древното различие на европейските култури. Щрасер отбелязва, че нациите са узрели и не е време “да се прекратява някакъв междуевропейски империализъм – така, правейки едновременно възможно и незаменимо сътрудничеството между национални “лица“, които днес съставят европейското семейство.“[2]
Щрасер осъзнава, че европейското единство не може да бъде постигнато, освен ако страхът и недоверието от Германия сред други европейски държави не бъде елиминирано. Той правилно предполага, че след войната ще има натиск за разделянето на германската държава. Той обаче наивно предполага, че никой не би могъл да предложи физическото елиминиране на германския народ; той счита за подразбиращо се, че “никой на света“ не би могъл да обмисля ликвидирането на германците. [3] Това той пише през 1940 г., когато войната едва е започнала. Това е вероятно израз на благородството на Щрасер, формиран на фронта на Първата световна война (последната война, в която духа на европейското рицарство бива изразен), той не може да си представи подобна низост. Няколко години след войната обаче, Германия пострадва от прилагането de facto на “плана Моргентау“, целящ физическото ликвидиране на германците.[4] Въпреки това, той предвижда “глада и телесните наказания“ “след унищожителното поражение“.[5] Той също така, дори в тази ранна фаза на войната, е наясно с целта, Германия да бъде елиминирана като геополитически субект, като бъде разделена сред европейските държави на парчета разкъсана територия.[6]
Въпреки това, Щрасер е прав да смята, че такъв репресивен режим, не може да бъде поддържан постоянно над Германия и той предполага, че такова варварско междуцарствие може да продължи седем години след поражението. Той осъзнава, че окупационни части ще са нужни, за да ограничават Германия и, ако се появи заплаха от Русия, подтиснатите германци могат да разгледат възможността за съюз с Русия като възможност да “продължат собствената си борба за независимост.“[7] Тук Щрасер е прозорлив. Той предвижда това, което се превръща в Студена война, което, докато легитимира по нататъшната съюзническа окупация на Германия за десетилетия наред, въпреки това задължава съюзниците да задържат de facto прилагането на “Плана Моргентау“ и останалата част от Германия да се възстанови и просперира.
Защитата на европейското “разоръжаване“ на Щрасер изглежда нереалистична и направо самоубийствена, но той предвижда нова европейска отбранителна система, а не несигурната пацифистката утопия, съществуваща между САЩ и СССР. Целите на Щрасер в това отношение могат да бъдат разбрани най-добре, като израз на неговото желание да види края на вътрешноевропейските национални противоборства. Щрасер се застъпва за “съставна европейска армия“. “Съставните части на национален принцип“ ще допринасят в своите сфери на специализация – Британия ще поддържа авиацията, Франция – танковете и оръдията и т.н. “Защитният потенциал на Европа, разглеждан в своята цялост, няма да бъде нарушен ни най-малко.“[8] Неговата употреба на понятието “разоръжаване“ в такъв случай, изглежда неподходяща.
Препратката на Щрасер, към “обновено“ Общество на народите, в която членовете на Европейската федерация ще се очаква да участват, на първо четене, ще обтегне нервите на всеки десничар. Но, отново, идеите на Щрасер трябва да бъдат поставени в техния контекст.[9] Предпоставката за европейско участие в Обществото на народите ще бъде “възстановяването на последната, като световно представителство на континентални групи.“ Тук Щрасер визира геополитическа концепция, с корени в трудовете на германския теоретик, Карл Хаусхофер и английския теоретик, Хилфорд Дж. Макиндър и др. Концепцията за геополитически блокове е защитавана, като напредък спрямо дребнавата концепция на 19-век, поставяща в центъра на международните отношения държавата (реализма – бел. прев.), особено след Втората световна война, едновременно от Мозли и френския президент Шарл Де Гол. Де Гол дори стига по-далеч от Мозли и Щрасер, обявявайки се за Европа “от Атлантическия океан до Урал“. Той проницателно идентифицира САЩ, а не СССР, като геополитическия противник на Европа.[10]
“Обновеното Общество на народите“ изглежда е нещо много различно както от съществуващото Общество, така и от наследилата го Организация на обединените нации и изглежда би целяло да насочи международното внимание към създаването на няколко геополитически блока, от които Европейската федерация ще бъде един. Така Европа, следователно, ще създаде “трета сила“ в международните отношения, а няма просто да бъде придатък към щатската външна политика. Въпреки това, остава под въпрос, дали такава глобална организация – Централизирана около геополитически блокове, вместо около национални държави – би била по-възможна от истинското Общество на народите или настоящата ООН.
Славянският въпрос
Въпреки, че настоява, че Европа трябва да бъде свободна от Съединените щати, въпреки реториката от Студената война, Щрасер никога не признава Русия за част от европейското семейство или за потенциален член на Европейската федерация; “Русия не принадлежи, никога не е принадлежала и никога няма да принадлежи [към Европа].”[11] Това гледище, обаче не е плод на славянофобски чувства. Той разглежда Русия отделно от Европа, защото тя има различно чувство за идентичност и съдба, независимо от режима. Русия, по негово мнение, е “азиатска сила“, независимо дали е под царизъм или болшевизъм.[12] Разделението между Русия и Европа заема важно място в теорията на Шпенглер[13] и Йоки,[14] въпреки че последния, в крайна сметка, разглежда Руско-европейското сътрудничество като задължително за освобождението на Европа.[15]
Щрасер разглежда “голяма и здрава Чехословакия като най-важният стълб на централноевропейския ред“ и за установяване на приятелски взаимоотношения между Германия и западните славяни.[16] Що се отнася до словашкия въпрос, това е въпрос, който двата етноса трябва да разрешат,[17] но той счита, че той вероятно може да се разреши на федеративен принцип. Без оздравяването на разрива между “германизма“ и славяните не може да има продължителен мир в Европа.[18]
Въпреки, че Щрасер се обявява в полза на отстъпки и репарации към Чехословакия и Полша, които със сигурност биха били счетени от повечето германци за предателски през периода (1940 г.), той е непреклонен, че Данциг и Източна Прусия не могат да бъдат върнати на Полша. Въпреки това, също като Чехословакия, Щрасер разглежда “голяма и силна Полша“, като “източният пазител на Европа, особено vis-à-vis СССР“. Полша също ще бъде средството, чрез което балтийските държави ще бъдат запазени за Европа.[19]
Болшевишка Русия остава от гледна точка на Щрасер, това, което трябва да бъде сдържано. Но Щрасер не се обявява за агресивен подход към Русия, заявявайки, че отхвърлянето на болшевизма от Европа, няма да “наруши изконните интереси на руския народ“.[20] Все пак, той се надява, че Украйна и Беларус ще могат да се съюзят в една Нова Европа, по свое желание.[21] Следователно, Щрасер предвижда по-справедлив “расов баланс“ в Нова Европа между латински народи, германци и славяни, отхвърляйки всякаква идея за “расово превъзходство“ на една съставна част в федерирана Европа.[22]
Щрасер поддържа федерализацията на Германия, заедно с тази на Европа. Въпреки, че това би било анатема, дори предателство за германските шовинисти, трябва да си припомним, че модерната национална държава е конструкт на Френската революция, създаден върху руините на традиционния ред и от дясна гледна точка, тя не се явява свещена крава.[23] Щрасер обявява през 1929 г., че този етатизъм се базира на либерализма на предходните 150 г., същността, на който е масата от “атомизирани индивиди“, “контролирани и ръководени от парите.“[24]
Щрасер подчертава, въпреки това, че неговата федерализация на Германия не е резултат от войната, но е формулирана от него, още през 1931 г. в органа на Черния фронт, “Die Schwarze Front“.[25] Неговата основна грижа е намаляването на влиянието на Прусия върху германския облик.[26] Това не е критика на Шпенглер, който вижда “прусачеството”, като основа на духа на германската държава и балансира пруския дух на дълг и авторитет със своята дефиниция на “социализма”, в разрез с английския дух на меркантилизма, от който се раждат едновременно свободния пазар и марксизма.[27] За Щрасер “Прусия” е повече от място. Тя е дух, който е формирал цяла “Германия”:”Ние германците, сами трябва да превъзмогнем Прусия. Ние трябва да я превъзмогнем териториално, икономически и духовно, защото само когато го направим Нова Германия, а също и Нова Европа ще станат възможни.”[28]
Предложението на Щрасер за преустройство на Германия (както и на Европа) е федерализация, основаваща се на племената и древната им привързаност към земите им. Той разглежда историческото развитие на Германия, като федерализация, а не като сливането на различни племена: “Политическата структура на хилядолетния Германски райх се базира на федеративно делене, на базата на доброволното участие на всички племена, на базата на органичния съюз на неговите територии.“[29] Федеративният принцип ще бъде подобен на швейцарската система от кантони.[30] Федеративният подход на Щрасер към Германия и Европа съответно не е нито утопичен нито инвалидизиращ и предлага по-добър начин за установяването на траен органичен съюз и братство, вместо принудително сливане, базирано на икономика и конституционализъм. На практика, това означава, възстановяването на пруските “Landschaften“ и други немски провинции. “С две думи, териториалното разделение на Германия на около петнадесет провинции, отразяващи политическите, културни, племенни и икономически единици… “Германският райх“ така действително ще се превърне в обединение на като цяло независими кантони…“[31]
Нов европейски колониализъм: Продължаване на Фаустовото дирене
Представата на Щрасер за Европа надхвърля континента и включва колониалните владения в Африка. Той поддържа идеята за “Европейска колониална компания“(ЕКК), която да включва европейски държави, различни от тези, които вече са колониални сили, които заедно да администрират бившите германски колонии и африканските владения на Белгия и Португалия. Държавите-участнички ще внасят средства в ЕКК, пропорционално на големината на тяхното население и административни постове, инвестиции и възможност за усядане ще бъдат разпределени на същия принцип. Колониални училища ще бъдат основани за обучение на бъдещи управници и заселници. Ще бъде поставен акцент върху “напредъка на местните“, тъй като ЕКК ще се разглеждат като “пазители“ на местното население. Когато местното население се развие, то ще се включи в работата на администрацията. Извън икономическите фактори, съществува по-висша цел, тази на великото “цивилизаторско дело, което ще бъде свързано с ефективното откриване на Африка, [което] ще даде мощен тласък на икономиката и науката – и ще бъде изключително благоприятно за младежта на Европа. Извършването на велики дела прави хората млади, енергични и весели. Това е, от което Европа има нужда.“[32]
Идеалният образ на Щрасер за реформиран европейски колониализъм би позволил на европейската империя да се развие извън междуевропейските единоборства и колониалната надпревара от миналото, която довежда до постоянен конфликт. Освен това, той би блокирал входа на американския доларов империализъм, който си съперничи със СССР да попълни властовия вакуум, последвал след Втората световна война. Съветският външен министър, Андрей Громико дълго след това разчита, че “Вашингтон разглежда колониалните империи, като анахронизъм и показва открито, че няма да пророни сълза за техния демонтаж…“[33] Въпреки мирната концепция на Щрасер, развитието на Африка под европейско покровителство би срещнало съпротивата на САЩ, независимо от това, как “Обществото на народите“ или последвалата го Организация на обединените нации биха били “обновени“. Остава непреодолимият конфликт на интереси между САЩ и всеки европейски блок, с изключение на този, подчинен на плутокрацията. Следователно, независимо от възгледите на Щрасер и Мозли за несъвместимостта на руските и европейските интереси, европейското разбирателство със СССР vis-à-vis САЩ би било по-реалистичния курс.
На първо място, европейската концепция на Щрасер за Африка е магистралата, по която Фаустовият стремеж[34] – жаждата на западния човек за изследвания, открития и експанзия – може да бъде насочена към мирни и конструктивни цели. Всеки човек гледащ съпричастно днес към Черна Африка би могъл да се замисли, колко различно би било положението днес, ако европейският контрол над Черния континент беше запазен, развивайки го по начина, предвиден от Щрасер и Мозли. САЩ не биха го позволили, а брътвежът за “помощ за развитие“, не е бил никога нищо друго, освен фасада за плутократична експлоатация и дългово робство. Щрасер ясно вижда възможностите на начинанието като нещо повече от въпрос на икономика, като нещо с фундаментално духовен характер: огромен, неразвит и все още, до голяма степен неизследван и незаселен континент, чакащ млади новатори от цяла Европа. Колониализмът, както Щрасер казва, ще осигури предизвикателствата и ще стимулира енергиите, необходими за съживяването на Европа, на основата на младежка динамичност.
Освалд Мозли има подобна концепция за Африка, като великото Фаустово начинание на Европа, заявявайки през 1947 г.:
“Ако те свържат обединението на Европа с развитието на Африка в нова система от два континента, те ще построят цивилизация, която надминава и сила, която може да се противопостави на всяка друга на света… От този съюз ще се роди цивилизация на продължително съзидание и постоянно разкриваща се красота, която ще устои на изпитанията на времето.“[35]
Залезът на Запада
Щрасер е силно повлиян от философията на историята и културата на Освалд Шпенглер. Той изрично приема “валидността на брилянтно формулираният от Освалд Шпенглер закон на възхода и падението на културния кръг – в този случай западният културен кръг. И, че ние възприемаме там велик закон на движението на целия органичен живот, законът на раждането, зрелостта и смъртта.“[36] Щрасеровото разбиране, че “расата“ се формира от исторически сили, е по-близко до възгледите на Шпенглер,[37] Йоки,[38] и Евола[39], като Шпенглер привнася общ елемент във възгледите и на тримата. Щрасер разглежда расовоформиращите процеси, сходни с тези на географията, климата, храната и влиянието на историческите сили. Въпреки етническите различия в Европа, всички споделят “еднаквия ритъм на западната култура и са били обект на същите фундаментални закони на това семейство на народите.“[40]
Но въпреки всичко това, възгледите върху колониализма, както на Мозли, така и на Щрасер, очевидно се базират на желанието за преодоляване на историческите цикли и непреходността на смъртта, търсейки вечно нови граници, които да провокират постоянното културно обновление или това, което може да бъде наречено формулата за вечна младост на “Запада“.
Бележки
[1] Strasser, Germany Tomorrow, p. 51.
[2] Strasser, Germany Tomorrow, p. 51.
[3] Strasser, Germany Tomorrow, p. 54.
[4] James Bacque, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians Under Allied Occupation 1944–1950 (London: Little, Brown & Co., 1997).
[5] Strasser, Germany Tomorrow, p. 56.
[6] Strasser, Germany Tomorrow, p. 54.
[7] Strasser, Germany Tomorrow, p. 57.
[8] Strasser, Germany Tomorrow, pp. 104–105.
[9] Strasser, Germany Tomorrow, p. 106.
[10] K. R. Bolton, “An ANZAC-Indo-Russian Alliance? Geopolitical Alternatives for Australia and New Zealand,” India Quarterly, Vol. 66, No. 2, 2010, “Dugin’s Geopolitical Paradigm,” pp. 188–90.
[11] Otto Strasser, Germany Tomorrow, p. 120.
[12] Otto Strasser, Germany Tomorrow, p. 98.
[13] “Russia is the lord of Asia. Russia is Asia.” Oswald Spengler, 1934, The Hour of Decision (New York: Alfred A. Knopf, 1963), p. 213. Аз съм на противоположната позиция, Русия е бялата крепост, сдържаща Азия vis-à-vis “Запада“. Съюзът BRIC с Китай е временен и прагматичен. Виж: K. R. Bolton, “Russia and China: an Approaching Conflict?,” Journal of Social, Political and Economic Studies, Vol. 34, No. 2, Summer 2009.
[14] Йоки заявява през 1948 г., че “. . . everything Western is therefore hostile and deadly to the Russian soul” (Imperium, p. 579). “Russia will, and must always remain, an enemy of the West . . .” (Imperium, p. 586).
[15] “Процесите против предателите“, против водачите на Комунистическата партия в Прага през 1952 г., на които те са осъдени, че си съюзничат с ционисти, САЩ, свободни зидари, имат плодотворно влияние върху гледната точка на Йоки върху Русия. Той заявява, че европейците, противопоставяйки Русия на Америка, могат да постигнат “освобождение“ на Европа. Yockey, Prague Treason Trial, 1952, p. 8. Щрасер, както бе отбелязано, прави подобен намек.
На следващата година, 1953, Йоки стига по-далеч и в “The Enemy of Europe“, книга предназначена да даде наставление на партията на Социалистическата Райхспартия на генерал майор Ремер, която пропагандира “неутрална“ позиция за Германия през Студената война, Йоки заявява, че Руската окупация на Европа, би била по-малко вредна за Европа, в дългосрочен план от американската окупация и, че нова “Европейско-руска симбиоза“ може да бъде създадена. Yockey, The Enemy of Europe (Reedy, West Virginia: Liberty Bell Publications, 1981), p. 83.
[16] Otto Strasser, Germany Tomorrow, p. 90.
[17] Otto Strasser, Germany Tomorrow, p. 90.
[18] Strasser, Germany Tomorrow, p. 91.
[19] Strasser, Germany Tomorrow, p. 92.
[20] Strasser, Germany Tomorrow, p. 95.
[21] Strasser, Germany Tomorrow, p. 96.
[22] Otto Strasser, Germany Tomorrow, p. 97.
[23] Гийом Фай отбелязва, че модерната национална държава, различавайки се от античната концепция за етнос е замислена, като “якобинска и космополитна“ и се появява от “якобинския национализъм“ на революционна Франция, който търси уравниловка на регионалните идентичности на французите, налагайки етатистката идеология. See Why We Fight, pp. 200–201.
[24] Otto Strasser, “National Socialism, the World View of the 20th Century” (Berlin: Kampf-Verlag, 1929) in Barbara Miller Land and Leila J. Rupp, ed. and trans. Nazi Ideology Before 1933: A Documentation (Manchester: Manchester University Press, 1978), p. 100.
[25] Strasser, Germany Tomorrow, p. 59.
[26] Strasser, Germany Tomorrow, p. 60.
[27] Oswald Spengler, Prussianism and Socialism, 1919.
[28] Strasser, Germany Tomorrow, p. 60.
[29] Strasser, Germany Tomorrow, p. 60–61.
[30] Strasser, Germany Tomorrow, p. 61.
[31] Strasser, Germany Tomorrow, p. 61.
[32] Strasser, Germany Tomorrow, pp. 111-113.
[33] Andrei Gromyko, Memories (London, 1989), cited in: K. R. Bolton, Building the New Babel: Multiculturalism and the New World Order (Paraparaumu, New Zealand: Spectrum Press, 2006), p. 48.
The US assumed the initiative and created its organizations for the establishing of US hegemony over Africa. The Africa-American Institute was founded in 1953 with backing from such plutocratic agencies as the omnipresent US think tank, the Council on Foreign Relations, and continues with a host of corporate and Foundation sponsors. K. R. Bolton, Building the New Babel, pp. 48-51.
[34] Oswald Spengler, The Hour of Decision, p. 44.
[35] Robert Skidelsky, Oswald Mosley (London: Macmillan, 1975), p. 481.
[36] Strasser, Germany Tomorrow, pp. 121–22.
[37] Spengler, The Decline of the West, Vol. 2, Chapter V, (B) “Peoples, Races, tongues,” pp. 113–55.
[38] Yockey, Imperium, “Race People, Nation, State,” pp. 273–91. “Subjective Meaning of Race,” pp. 292–99. “Horizontal Race vs. Vertical Race,” pp. 300–303.
[39] Tomislav Sunic, “Julius Evola on Race,” in Troy Southgate, ed., Evola: Thoughts and Perspectives, Volume One (London: Black Front Press, 2011), pp. 20–28.
[40] Strasser, Germany Tomorrow, pp. 120–21.