Print June 21, 2015

Габриеле Д’Анунцио

Кери Болтън

2 754 думи

English original here

“Ние, творците, сме смаяни наблюдатели на извечни стремежи, само когато те помагат на нашия вид да бъде издигнат до съдбата си.” — Габриеле Д’Анунцио[1]

Габриеле Д’Анунцио (1863-1938г.) уникална комбинация от творец и войн, е роден в семейство на търговци. Той е ренесансова личност par excellence. Този поет-войн има решаващ принос за възхода на фашизма, въпреки че не винаги е бил съгласен с начина, по който той се развива.

Ранен живот

Младежът, който по-късно ще попадне под влиянието на Фридрих Ницше, демонстрира желязна воля от ранна възраст. Учейки се да плува, той ще тръгне срещу течението или ще се насочи към най-големите вълни, за да открие границите си.[2] Неговата кариера, като поет започва рано. На 16, той е известен в Рим като многообещаващ поет. На 19, Д’Анунцио се заселва в Рим, за да живее като бохем, работейки като папарак[3] и написва първия си роман “Il Piacere”. Той бива последван от сборникът с разказ “Novelle della Pescara“, възпяващ нежността и насилието. След него излиза романът “Le Vergini delle Rocce“, чието значение е важно, защото запознава Италия с идеала на ницшеанския свръхчовек.[4]

Първото посещение на Д’Анунцио в Гърция, през 1895, го предизвиква да напише национална епопея, с която той се надява, че Италия ще влезе в XX в. като велика нация. “Исках да напиша един том поетична проза, който да се превърне в бойния вик на латинските народи.“ “Laus Vitae” е израз на езическия, ницшеански етос на “Страст, Сладострастие, Гордост и Инстинкт – имперската Квадрига”.[5]

Нови идеали

По това време, се възраждат нови идеали, особено сред млади творци, които отхвърлят буржоазния либерализъм на XIX в. В отговор на търсещите комфорт, загрижени за сигурността буржоазни и търговски настроени политици, младите художници, писатели и поети се обявяват за национализъм и империя. Те биват представени от футуристкото движение с неговият провокативен стил и раздиращи манифести, водено от поета Маринети, който иска скъсване с “култа към миналото”. Те се обявяват за нова епоха, базирана на скорост, динамичност и бойна чест.[6]

В това вълнение за нова Италия, която отхвърля буржоазните ценности на XIX в., Д’Анунцио пише своята пиеса “La Nave”, която величае Венецианския град-държава на Ренесанса и призовава към действие с лозунга “Въоръжи носа и отплавай срещу вятъра.“[7]

Влиянието на пиесата е толкова силно, че актьорите стигат до истински удари и населението на Рим крещи нейните лозунги. Кралят поздравява Д’Анунцио и Австрия изпраща протестна нота на италианското министерство на външните работи. Д’Анунцио вече оказва значимо влияние върху италианската младеж и футуристите. Климатът създаден от Д’Анунцио, футуристите и италианските националисти позволява на министър-председателя Криспи да се захване с империалистки приключения в Африка, чиято кулминация е възраждането на Африканската италианска империя от Мусолини, няколко десетилетия по-късно. Д’Анунцио вдъхновява, както масовия човек, така и италианските войници със своите трудове.

Политика

Въпреки, че той не пасва в стандартното ляво или дясно – което може също да се каже и за възраждащото се италианско националистическо движение – Д’Анунцио става депутат през 1899 г., като недоктринален консерватор с революционни идеи.[8] Въпреки това, той изпитва презрение към парламента и депутатите, като към “избраното стадо“. Той пише през 1895 г., “Държава, построена на основата на масова подкрепа и избирателно равенство, е не само недостойна, но и несигурна. Държавата трябва винаги да бъде, нищо друго, освен институция, която благоприятства постепенното издигане на привилегированата класа към нейната идеална форма на съществуване.“[9]

Той заема поста и предизвиква предсрочни избори през 1900 г., сменяйки лагера, като се присъединява към левите, за да наруши политическия пат. След това, той става член на Социалистическата партия, сред чиито водачи по това време е Мусолини,[10] въпреки че продължава да говори за “национално съзнание”, което е в разрез с интернационализма на масовите социалисти, както и Мусолини прави в последствие.[11] Въпреки, че той не е преизбран, Д’Анунцио спомага формирането на идеологически синтез, заедно с националистите и футористите, който след няколко десетилетия надраства, както лявото, така и дясното и се възражда, като фашизъм. Д’Анунцио изразява новия синтез на политическото бъдеще така: “Всичко в живото се базира на вечно новото. Човек трябва или да се обнови или да умре.”

Първата световна война

Войната заварва Д’Анунцио във Франция.[12] Той посещава фронта и решава да се върне в Италия и да агитира за влизането на страната си във войната. Подобно на Мусолини и Маринети, Д’Анунцио вижда във войната възможност за Италия да заеме своето място сред великите сили на XX век. Д’Анунцио бива поканен да говори пред тълпа на официалното откриване на паметника на Гарибалди, декламирайки своята собствена “планинска проповед“.

“Блажени са, тези, които крещейки против това събитие вчера, ще приемат днес висшата необходимост и ще пожелаят да не са Последни, а Първи! Блажени са младите, чийто глад за слава, ще бъде утолен! Блажени са милосърдните, защото те ще бъдат привикани да пресушат прекрасен поток от кръв и да нанесат прекрасна рана…“[13]

Тълпата изпада в екстаз

На 52 и считан за национално богатство, възстановил италианската национална литература, той бива подложен на натиска, с цел да бъде разубеден да не се записва в армията, но бива разпределен в Новарската кавалерия и участва в над 50 сражения. Толкова дързък е в своите действия, че най-големият писател на Италия, бързо става нейният най-голям военен герой. Той прелита многократно над Алпите, в период, в който такъв подвиг се счита за изключителен. Австрийците обявяват награда за главата му. Той отговаря, като акостира с моторница на пристанище Букари с малка група подбрани мъже, изстрелвайки запаса от торпеда и оставяйки контейнери, съдържащи поетично послание, написано с неизличимо мастило.

Д’Анунцио става особено известен със своите въздушни екскурзии, по време на които разпръсква пропагандни брошури над вражеските бойни редици. Именно по време на бомбардировка над Пола, той и другарите му летци използват за пръв път бойния вик “Еия! Еия! Еия! Алала!“[14] Твърди се, че това е бил възгласът, с който Ахил е пришпорвал конете си. Той бива възприет от легионерите на Д’Анунцио, при превземането на Фиуме и накрая от фашистите. След сериозно увреждане на едното си око, той бива посъветван да не лети отново, но само след няколко месеца отново е във въздуха и получава сребърен медал. След това, той дава всичко от себе си като пехотинец в похода от Кастания до морето. Той се връща от войната, като международен герой. Получава златен медал, пет сребърни медала, бронзов медал и офицерския кръст на Савойския военен орден. Той също получава военния кръст на Великобритания и отличията от много други държави засвидетелстват неговата чест.

Фиуме

След победата на Антантата, Италия не получава наградата, която е очаквала. Фиуме се утвърждава, като ябълката на раздора. Градът с венецианска култура бива окупиран от френски, английски, американски и италиански войници. Въпреки това, италианското правителство одобрява административното му предаване на Югославия. Мусолини, Маринети и Д’Анунцио отново обединяват усилия, агитирайки за присъединяването на Фиуме. Млади офицери сформират армия под лозунга “Фиуме или смърт!“ На Д’Анунцио е предложено да поведе експедиция, която да превземе града в полза на Италия.

В утрото на 12 септември 1919 г. Д’Анунцио марширува начело на колона от 287 ветерани. Марширувайки през Италия, на път за Фиуме, те събират войници и припаси по пътя си. Когато достига града, Д’Анунцио е събрал армия от 1000 войници. Д’Анунцио се изправя срещу генерал Питалуга, италианския командир на града и сочейки медалите си, заявява:”Стреляй първо по тези.” Очите на генерала се изпълват със сълзи и той отговаря:”Велики поете! Аз не искам да бъда причината за проливане на италианска кръв. За мен е чест да те срещна за пръв път. Нека мечтата ти се сбъдне.”[15] Двамата се прегръщат и заедно влизат във Фиуме. След като Д’Анунцио превзема Фиуме, хора от цяла Италия се стичат към него, сред които националисти, анархисти, футуристи, синдикалисти, войници и хора на изкуството. “В този луд и долен свят, Фиуме е символ на свободата“, обявява Д’Анунцио.[16]

Въпреки това, Свободният град не е изцяло изолиран от света и привлича вниманието на сили, стремящи се към премахването на буржоазния ред и извън Италия. Съветска Русия официално признава Свободният град. Ден след превземането на Фиуме, Берлинският дадаистки клуб изпраща телеграма до Corriere della Sera, обявявайки: “Извоювай велика дадаистка победа и ще получиш всички средства да осигуриш признаването ѝ. Дадаисткият атлас на света “Dadaco“ вече признава Фиуме за италиански град.“ Гюнтер Бергхаус пише:

“Между декември 1919 и декември 1920 г., Фиуме се превръща в един малък свят, малък микрокосмос, в който на радикалните мечти и стремежи е дадена безпрецедентна възможност да бъдат осъществени и изживяни… Групи революционни интелектуалци успяват да поставят града под контрол и създават политическа култура, в която спонтанният израз на възгледи замества тенденциозните процедури на парламентарната демокрация. Артистична фантазия и енергия дават начало на нова “естетика“ на комунален живот, в който синтезът на политическия и артистичен авангард става реалност. Празничен начин на живот замества конвенционалното социално поведение.“[17]

Въпреки, че Фиуме по времето на Д’Анунцио често се разглежда, като предшественик на фашизма, атмосферата, организацията и естетиката на Свободния град напомня синтез на Ренесанса, футуризма и синдикализма, който получава подкрепата на еклектична група бунтовници. Анархистът, Хаким Бей нарича Фиуме, “първата временно автономна зона“, базирана на “пиратска икономика“ и “интензивен живот“.[18]

Ренесансов град-държава

Д’Анунцио изгражда Фиуме, като ренесансов град-държава от XX в. Той трябва да катализира създаването на “Лига на подтиснатите нации”, която да се противопостави на Лигата на нациите на буржоазните държави.[19] Свободният град Фиуме е обявен със Хартата от Карнаро, написана в съавторство между Д’Анунцио и революционния синдикалист Алчесте де Амбрис, удостоверяваща ролята на фиумското начинание на предвестник на революционния синдикалистки и националистически синтез, от който се ражда фашизма.

Хартата от Карнаро въвежда физкултура за младежта, пенсионно осигуряване, всеобщо образование, естетическо напътствие и помощи за безработните. Частната собственост е призната, но само при условие, че тя се използва “правилно, продължително и ефективно”. Корпорациите и гилдиите, се установяват по средновековен маниер, представяйки работниците и производителите, вместо старите политически партии. Едновременно, свободата на вероизповеданието и атеизма са под защита. Колеж на Едилите бива “създаден от мъже, отличили се с вкус и образованост“, които да поддържат естетичните стандарти в архитектурата и строителството на града-държава. Парламентът или Съвета на първенците, печели симпатии с това, че намалява бърборенето, със заседания, провеждани с “особено ограничена продължителност“. Върховната камара е наречена Съвет на производителите. Д’Анунцио ръководи целия градеж, като Команданте (Commandante). Музиката получава статут на “религиозна и социална институция”.[20] За 15 месеца, Команданте удържа на протестите на Антантата и блокадата на италианското правителство.

Блокада

В крайна сметка, италианското правителство стяга блокадата, което води до недостиг на храна по времето на европейската епидемия от инфлуенца. За да се противопостави на блокадата, Д’Анунцио създава ускоките (Uscocchi; от стара адриатическа дума за пират), които плячкосват кораби и складове, крадат въглища, оръжия, месо, кафе, амуниции и дори армейски коне в дръзки набези из цяла Италия.[21]

Д’Анунцио планира поход към Рим и превземането на цялата страна. Действително, песента на легионерите съдържа куплета “с бомбата и кинжала, ние ще влезем в Квиринала.“[22] Д’Анунцио разчита на подкрепата на фашистите на Мусолини, които извършват пропаганда в полза на Д’Анунцио и окупацията на Фиуме, [23] но Мусолини счита подобен поход към Рим за преждевременен, и вероятно разглежда Д’Анунцио, като свой съперник.

Италиански войски се приближават към Фиуме. Д’Анунцио обявява пълна мобилизация. Той се надява, че италианските войници няма да стрелят по свои сънародници. Такава идея е толкова отблъскваща за Д’Анунцио, колкото е била и за генерал Питалуга, когато разрешава окупацията на Д’Анунцио. Военните действия започват на 24^-тидекември 1920 г., “Кървавата Коледа”, както Д’Анунцио я е нарекъл. Двадесет хиляди се насочват срещу 3 000-те на Д’Анунцио. Корабът Андреа Дона се доближава на подходящо за стрелба разстояние. Д’Анунцио получава ултиматум да се предаде или да бъде бомбардиран. След като започва стрелба по балконите на града, жените излизат, държейки бебетата си и крещейки “Вземи това, Италийо! Вземи това. Но не и Д’Анунцио!“

Команданте събира кабинета си и обявява капитулация. Въпреки, че хората му дават отпор на правителствените части пет дни, градът не може да издържи тежка бомбардировка. “Аз не мога да наложа на героичния град руини и сигурно унищожение.“, казва Д’Анунцио.[24]

Фашизъм

Д’Анунцио се оттегля в уединена къща, която нарича “Храмът на италианските победи“. Той подновява писането. Той остава най-популярната фигура в Италия, която едновременно фашисти и антифашисти се опитват да привлекат. Въпреки, че той счита, че Мусолини е предал Фиуме, той отказва да подкрепи антифашистите. На 27^-иоктомври 1922 г., фашистите провеждат похода към Рим. Новият режим се установява на по-реалистични и програмни основи от романтичните и новаторски идеали, които Д’Анунцио за кратко осъществява във Фиуме.

Много от отличителните белези на фашисткото движение са използвани за пръв път от Д’Анунцио, включително възраждането на римския поздрав и носенето на черна риза. Мусолини възприема практиката на Д’Анунцио да се обръща към населението от балкони, предизвиквайки отговор от тълпата. Италия бива организирана като корпоратистка (гилдийна) държава, също като Фиуме и културните дейци се радват на особена почит.

По-голямата част от Фиуме бива запазено от Югославия. Това, както напускането на Лигата на нациите и особено нахлуването в Абисиния, доближават Д’Анунцио близо до Мусолини.[25] Въпреки, че той избягва участие в обществения живот, режимът отрупва Д’Анунцио с отличия и го прави принц, публикува събраните му съчинения и го прави почетен генерал на военновъздушните войски и председател на Италианската академия.[26] На 1^-ви март 1938, Д’Анунцио умира внезапно от мозъчен кръвоизлив. На погребението на Д’Анунцио, Мусолини казва:”Можеш да си сигурен, че Италия ще достигне върха, за който мечта.”[27]

Наследството на Свободния град Фиуме става важна част от фашисткия митос. Мусолини, като редактор на “Il Popolo d’Italia” оказва морална подкрепа на Фиуме и също така провежда абонаментна кампания, с цел финансова подкрепа. Но по време на бомбардировката на Фиуме, отчаяните опити на Д’Анунцио да получи фашистка подкрепа се провалят. От фашистка гледна точка подобно приключение би било героично, но нереалистично. По това време фашистите не са в състояние да извършат преврат. Сарафати пише, че “фарът на Адриатика е угасен с кръв. Фиуме е превзет и евакуиран, Команданте е ранен и сражавайки се брат срещу брата, четиридесет легионера падат от ръката на техни братя – войници на Италия.“[28]

Въпреки това, Мусолини отговаря, че за нула време фашистите ще могат да проведат революция, ако Фиуме бъде нападнат:”Революцията ще се извърши с армията, а не против нея. С оръжие, не без него. С обучени части, не с недисциплинирани банди, събрани от улицата. Тя ще успее, когато е обкръжена от ореола на симпатията на мнозинството и, ако тя е лишена от това, тя ще се провали.”[29]

Мусолини вижда в легионерите разпръснати от Фиуме из цяла Италия, вдъхновение за цяла Нова Италия и каузата на Фиуме. “На 3^-ти март 1924 г., Мусолини подписва договора за анексия, с което, Фиуме бива присъединен към Кралство Италия!“[30]

Бележки

[1] Anthony Rhodes, The Poet as Superman: D’Annunzio (London: Weidenfeld and Nicolson, 1959), p. 108.

[2] Rhodes, The Poet as Superman, p. 21.

[3] Rhodes, The Poet as Superman, pp. 25–26.

[4] Rhodes, The Poet as Superman, p. 48.

[5] Rhodes, The Poet as Superman, p. 51.

[6] Filippo Marinetti, “The Futurist Manifesto,” Adrian Lyttelton (ed.), Italian Fascisms from Pareto to Gentile, Roots of the Right (London: Jonathan Cape, 1973), pp. 209–15. Marinetti, “Старите идеи, които винаги вървят ръка за ръка и трябва да бъдат разделени,” (L’Ardito, March 1919), Italian Fascisms, pp. 216–21.

[7] Rhodes, The Poet as Superman, p. 69.

[8] Rhodes, The Poet as Superman, p. 79.

[9] D’Annunzio, La Vergini della Rocce (1895).

[10] Margherita Sarfatti, The Life of Benito Mussolini (London: Thornton and Butterworth, 1927), pp. 162–200.

[11] Sarfatti, The Life of Benito Mussolini, pp. 207–12.

[12] Rhodes, The Poet as Superman, p. 141.

[13] Rhodes, The Poet as Superman, p. 147.

[14] Rhodes, The Poet as Superman, p. 161, бележка 1. Интересно е, че бойният вик е възроден през 1985 г., от словенската “колективистка” музикална индъстриал група, Laibach в текста на “Nova Akropola“, чист трибют към въздушното нападение на Пола, извършено от Д’Анунцио. Може би, Laibach следва да бъдат разглеждани, като наследници на футуристите на Маринети и са част от по-широко движение, Neue Slowenische Kunst, което включва също театър, танци, изящно изкуство, философия и архитектура. Виж New Collectivism, Neue Slowenische Kunst (Los Angeles: Amok Books, 1991).

[15] Rhodes, The Poet as Superman, pp. 175–77.

[16] Rhodes, The Poet as Superman, p. 179.

[17] Gunter Berghaus, Futurism and Politics, Between Anarchist Rebellion and Fascist Reaction 1909–1944 (Oxford: Berghahn Books, 1995), p. 139.

[18] Hakim Bey, T.A.Z. The Temporary Autonomous Zone: Ontological Anarchy, Poetic Terrorism (1985).

[19] Rhodes, The Poet as Superman, p. 183.

[20] Gabriele D’Annunzio and Alceste de Ambris, “The Constitution of Fiume,” September 8 1920. Roger Griffin (ed.) Fascism (Oxford: Oxford University Press, 1995), pp. 35–37.

[21] Rhodes, The Poet as Superman, pp. 190–200.

[22] По това време, Квириналският дворец в Рим е официалната резиденция на краля на Италия. Днес той е официалната резиденция на президента на Италианската република. Ed.

[23] Sarfatti, The Life of Benito Mussolini, pp. 269–270.

[24] Rhodes, The Poet as Superman, p. 220.

[25] Rhodes, The Poet as Superman, p. 236.

[26] Rhodes, The Poet as Superman, p. 233.

[27] Rhodes, The Poet as Superman, p. 242.

[28] Sarfatti, The Life of Benito Mussolini, p. 280.

[29] Sarfatti, The Life of Benito Mussolini, p. 281.

[30] Sarfatti, The Life of Benito Mussolini, p. 282.